Ръмженето достигна до слуха на Колин и я побиха тръпки, а кобилата й нервно зашава. Идваше от мястото, където преди стояха Ян и конят му и тя почти повярва, че той е изръмжал. За миг затвори очи, за да успокои страха си. Когато отново ги отвори, него вече го нямаше. Тя претърси дърветата, които я заобикаляха, но сенките скриваха много неща от погледа й. Нещо изшава и пречупи една клонка Тя насочи погледа си на това място в желанието си да види какво я приближава. Беше като призрачно видение, което се сливаше с контура на природата.
Първото нещо, което видя, бяха очите му, чиито златни сфери бяха заобиколени от черно. После бавно се очерта главата му, после гърдите и предните лапи. Вълкът я наблюдаваше, както и тя него, а и двамата не помръдваха. После той се скри в мрака без звук, без заплаха.
Мина цяла вечност преди тя да отвърне поглед от мястото, където го беше видяла. Слезе от коня на земята с намерението да последва животното. Първоначално то зави тихо и тъжно, носле изведнъж учудващо се засили, а после утихна и намаля и ехото го последва.
Тишината, която се спусна върху Колин, беше по-изнервяща от зловещия вой на вълка. Прекалено тихо беше.
— Ти си глупава жена — каза Ян и се приближи зад нея.
Колин подскочи, изненадана от внезапната му поява.
Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да успокои препускащото си сърце, преди да може да каже нещо.
— Изплаши ме.
— Какво правиш тук? Можеше да се нараниш. — Той й се караше, а в погледа му се четеше гняв. — Можеше да нараниш бебето, Колин.
Той беше прав. Тя наистина се чувстваше глупаво.
— Съжалявам. Не помислих.
— Да, не помисли. — Ян не беше готов да й прости такова безразсъдство. — Попитах какво правиш тук посред нощ?
Тя се опита да измисли някаква лъжа, но не можа.
— Последвах те.
Сега се чувстваше още по-глупаво отпреди. Какво ли си беше мислила?
— Защо?
Тя разгневено го отблъсна, защото й беше невъзможно да мисли, когато стоеше толкова близо до него.
— Исках да науча какво правиш, когато идваш тук през нощта.
— Какво смяташ, че правя?
Въпросите му вече почваха да я дразнят твърде много.
— Не знам. Затова те последвах.
С една дълга крачка Ян скъси разстоянието между тях, а лицето му се извиси над нейното. Той я наблюдаваше и чакаше. Тя се боеше да вдигне поглед.
— Опасно е тук.
— Ти като че ли се чувстваш у дома си — парира го тя, но все още не смееше да го погледне.
Най-после той й вдигна брадичката, за да го погледне.
— Защо си толкова любопитна да научиш какво правя?
— Не знам — прошепна тя и самата се зачуди. Втренченият му поглед я объркваше и тя не можеше да се овладее.
— Като че ли знаеш много малко тази нощ.
Колин си прочисти гърлото и нервно облиза изсъхналите си устни.
— Може би най-добре е да се връщам.
Ян усети, че тя трепери и я придърпа в обятията си.
— Студено ти е.
Тя се задърпа, но топлината му прогони нейния студ и тя още по-плътно се сгуши.
— Да. Студено ми е.
— Ще те заведа вкъщи. — Ян я вдигна и я върна до коня си. — Следващия път, когато ти се прииска да знаеш какво правя, просто попитай, Колин. Няма да позволя да яздиш сама посред нощ.
Той сложи Колин на седлото пред себе си, а после се качи на коня.
— Удобно ли ти е?
Тя кимна и се облегна на него.
Ян отиде до мястото, където стоеше кобилата й и взе юздите. Те бавно яздеха през гората, а неговите сетива ги водеха през мрака.
— Колин — тихо каза Ян и тя отвори очи.
Тя объркано се огледа, защото беше заспала но пътя за Стоунхейвън. Като разбра колко плътно я държеше Ян, тя засрамено се отдръпна.
Ян прехвърли седлото с крак и грациозно стъпи на земята. Той се протегна и я вдигна в ръце, но не я свали. Вместо това той я понесе към имението.
— Мога да вървя.
— Удоволствие е за мен, миледи.
Гласът му беше тих и леко дрезгав и не й даваше ясно да мисли, докато сънят замъгляваше съзнанието й. Тялото й се поддаде на близостта му и отслабналата й воля нямаше как да се намеси. Искаше й се да презира допира му. Вместо това, тя копнееше за още. Самата й близост с него пораждаше желанието у нея. Тя ненавиждаше подобна слабост, но тя не можеше да спре нуждата, която се надигаше в душата й.
Когато пристигнаха до вратата на спалнята й, Ян я сложи на земята, но тя все още беше в обятията му. Колин направи грешката да вдигне очи. Цялата й решителност се изпари пред златния му поглед.
Ян я придърпа към себе си и я целуна, а едновременно пламналата страст у двамата направи целувката още по-силна. Тлеещата топлинка на дъното на корема й пламна и се превърна в буен огън, а горещата кръв, която течеше по вените й пареше плътта и изгаряше съзнанието й. Вече не мислеше за недоверие и омраза. Единственото нещо, което имаше значение, беше целувката му.
Когато той се отдръпна, Колин не можа да скрие разочарованието си.
— За жена, която има толкова лошо мнение за мен — тихо каза Ян, който също вече не можеше да владее собствените си чувства, — изглеждаш доста приятелски настроена. Кажи ми, Колин, какво да правя? Трудно е да устоиш на такова изкушение.
— Да — съгласи се тя с него и се отдръпна от прегръдката му.
— Лека нощ, Колин.
— Лека нощ, Ян.
Колин влезе вътре и остави Ян да стои сам в празния коридор.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Ейнсли погледа Колин за известно време, преди да влезе в зимната градина, където седна. Колин вдигна поглед и Ейнсли си помисли, че изглежда разтревожена, а очите й са тъжни. Около тях имаше тъмни кръгове, които говореха за безсънната нощ, която Колин беше прекарала.
— Добро утро, Колин.
— Добро утро — отговори тя, а гласът й беше толкова унил, колкото и погледът й.
Това разтревожи Ейнсли.
— Искаш ли да се поразходиш из селото тази сутрин, скъпа? Изглеждаш малко пребледняла. Може би малко чист въздух ще накара бузите ти отново да поруменеят.
— Би било хубаво. Ще си взема наметката.
— Ще те придружа — каза Ейнсли и хвана Колин под ръка. — Скоро ще дойде пролет. Зимите винаги изглеждат толкова дълги и мрачни, нали?
Колин кимна, доволна, че има компания, но не беше в много разговорливо настроение. Тя позволи на Ейнсли да води разговора, а свекърва й нямаше нищо против. Колин учтиво отговаряше, когато беше
