— Да, това желая.
Те се върнаха в мълчание.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Когато Колин и Джефри пристигнаха в Стоунхейвън, Ян ги посрещна преди още да бяха слезли от конете. Той помогна на Колин да слезе от седлото и внимателно я сложи на земята.
— Всичко ли мина добре, Колин?
— Да — излъга тя и се загледа на другата страна, за да не срещне загрижения му Поглед.
Тя знаеше, че той иска да научи повече, но се въздържаше да попита. Тя му беше благодарна за това. Погледът му се прехвърли на Джефри, може би с надеждата да научи повече от приятеля си. Джефри отведе конете в конюшнята.
Ян отново се обърна към нея.
— Може ли да те разведа наоколо, ако не си прекалено уморена?
Всичко, което не й позволяваше да остане насаме с обърканите си мисли, беше за предпочитане.
— Хубаво би било.
— Сигурна ли си? — той отново попита. — Изглеждаш уморена.
Тя леко се раздразни, но успя да скрие раздразнението си от Ян.
— Добре съм, наистина съм добре. Покажи ми дома си.
Той я хвана под ръка и я разведе из огромния двор. Където и да погледнеше, всичко беше прибрано и разтребено, всичко си беше на мястото. Ян поздравяваше всеки човек, когото срещнеха, с усмивка, наричаше ги със собствените им имена, а понякога се спираше да ги попита за семействата им или дали се чувстват по-добре. Колин беше представена на всеки един от тях и те отвръщаха топло и любезно, а уважението им към Ян се пренасяше и върху нея. На никого като че ли не му пречеше, че тя е Макгрегър. Те само изразяваха искрената си радост, че Ян отново се е оженил.
Може би щеше да й е по-лесно, ако всички я мразеха. Докато обикаляха къщата, тя вече не изпитваше оня страх и откри, че всъщност й е приятно да бъде с Ян. Грозните сцени от сутринта се превърнаха в далечна сянка, която от време на време се прокрадваше, за да я изтръгне от нейното слънце. Тя не искаше да си мисли за това, което щеше да направи. И все пак, на моменти отново се сещаше за това и настроението й се помрачаваше.
Ян ясно съзнаваше, че нещо тревожи Колин, нещо сериозно. Точно когато си мислеше, че ще изтръгне усмивка от нея, някаква дълбока тъга му я отнемаше. Той много пъти трябваше да си напомня да не се заблуждава, че тя ще му се довери толкова скоро. Гордостта му страдаше от нейното мълчание, но той разбираше недоверието в погледа й. Майка му го беше предупредила да е търпелив и той положи всички усилия, за да бъде такъв.
Когато влязоха в зимната градина, той се усмихна на реакцията й. Стаята беше изпълнена с цветя, които създаваха един калейдоскоп от цветове и аромати.
— Прекрасно е, Ян!
— Баща ми поръча да му направят тази тераса, за да има къде да слага розите си през зимата. Прекалено сурова е шотландската зима за нежните храсти.
Колин се разхождаше, докосваше и миришеше цветовете, толкова необичайни за това време на годината.
— През пролетта ще махна стъклата и ще я отворя за слънцето.
Колин никога не беше виждала подобно нещо преди.
— Баща ти ли ги донесе от Англия?
— Да — каза Ян с нотка гордост в гласа. — Той наистина обичаше цветята си.
— Сега кой се грижи за тях?
— Ян.
Ейнсли влезе в зимната градина, приближи се и застана до сина си.
— Ян ги обича толкова, колкото и баща му ги обичаше.
Трапчинките на Ян се показаха, когато се усмихна на майка си, а ръката му небрежно беше обгърнала дребните й рамене. Колин малко им завидя за връзката, която имаха. Не познаваше майка и син, които да се държат толкова непринудено и с толкова обич един към друг. Собствените й братя щяха да бъдат сурово наказани за подобно поведение от властния им баща. Дъглас Макгрегър не показваше открито обичта си, дори и пред жена си, и никога не би търпял синовете му да показват открито такива чувства.
Това накара Колин да се зачуди какъв човек е бил бащата на Ян. Човек, който се е отказал от живота си в Англия, за да бъде с жената, която обичал, в Шотландия.
— Ще сервират закуски — каза Ейнсли. — Предполагам, че може би имаш нужда да поседнеш и да си починеш малко след дългата езда.
— Да — отговори Колин и се опита да се усмихне независимо от устната, която я болеше. Тя внимаваше да не започне да кърви отново и да привлече вниманието на Ян. — Хубаво би било.
Докато вървяха към приемната, Ейнсли продължаваше с учтивия си разговор, а Колин отговаряше, когато се налагаше. Най-накрая бяха настанени и Колин получи чаша горещо вино с подправки. Ейнсли седеше срещу нея. Ян продължи да стои с чаша вино в ръка. Тя почувства, че я гледат.
Най-накрая Ейнсли проговори.
— Какво ще нрави кланът Макгрегър сега, когато ти вече си тук, Колин? Емет може ли да изпълнява ролята на главатар на клана? Ще запустеят ли земите ви?
Колин не беше мислила по този въпрос преди и беше много учудена, че Ейнсли се беше замислила. И че Ейнсли се обръщаше към нея по толкова деликатна тема. Но пък Ейнсли беше пряма, честна жена и щеше да се отнася е Колин по същия начин.
— Не знам. — После тя добави, като че ли току-що се беше сетила. — Земите ми като че ли вече са запустели.
— Ако има нещо, което бихме могли да направим, можеш да ни кажеш!
В думите на Ейнсли личеше искреност и Колин я прие както се очакваше — като добродушие, а не обида.
— Благодаря за предложението ти, Ейнсли. Честно казано, не съм си мислила много задълбочено по въпроса.
— Да — замисли се Ейнсли и постави чашата си настрана. — Всичко стана доста изведнъж, нали?
Колин просто кимна в знак на съгласие. Все още беше толкова объркващо, толкова обезпокоително. Отново думите на Емет се завъртяха в главата й и тя цяла се разтрепери. Отново си представи момента, в който беше видяла Андрю, вече поверен не на сигурните грижи на отец Макклауд, а вместо това на Доналд. Това я накара да си представи какви ли не ужасни картини.
— Скъпа — каза Ейнсли и прекъсна мъчението й.
— Да?
— Изглеждаш доста разстроена. Съжалявам, ако не сме изразили достатъчно съчувствие към твоето положение. Но трябваше да си призная предразсъдъците относно бебето ти, моето внуче и моя син.
Колин не беше искала да тревожи Ейнсли. Тя беше проявила само щедрост и добродушие.
— Не исках да прозвучи… — Какво ли можеше да каже? Притеснена от неспособността си да се овладее, Колин се изправи. — Моля да ме извините. Чувствам се доста уморена и бих искала да си полегна.
Тя почти изтърча от стаята, а по бузите й вече се стичаха сълзи. Как можеше да обясни, че собственият й брат, собствената й кръв, е причината за нейното нещастие? Беше я притиснал в един ъгъл и я принуждаваше да убие този, за който тя беше открила, че е нежен и мил мъж. Почти й се прииска Ян да е толкова свиреп, колкото изглеждаше. Щеше да е по-лесно. Още по-объркващо беше, че тя знаеше, че Ян се е отвърнал от Блеър, когато тя е била бременна с неговото дете. Беше нелогично, не и ако той сега й беше верен, а любовта и предаността към собственото й неродено дете бяха истински.
Прекалено много мисли се сблъскваха в съзнанието й и я изморяваха и изтощаваха. Сякаш бушуваше буря и оставяше след себе си пълна разруха. Когато стигна до стаята си, се хвърли с ридания на леглото.
Ян влезе тихо, защото не искаше да стряска Колин. Плачът й му късаше сърцето и терзаеше съзнанието
