заемаше цялата стена. Бродирани завеси красяха леглото, а огромни резбовани колони от твърдо дърво поддържаха матрака с тъмнозелена кадифена дамаска. Копринената нощница, която Ейнсли беше оставила, изглеждаше мъничка и нежна върху леглото и съвсем не на място в тази стая на тъмни цветове и пищни дамаски.
Колин изхлузи сватбената рокля от раменете си и я съблече, като внимателно я сгъна, за да я върне на Ейнсли сутринта. После се облече за лягане. Чувстваше се много особено съвсем сама в огромната стая и още по-особено, когато се пъхна в леглото. Разбираше, че Ян ще има нужда от легло, което да е по мярка за високия му ръст, докато тя се почувства още по-мъничка, когато се сгуши в него сама.
Колин срамежливо сложи ръката си на празната възглавница до нея и се зачуди дали изобщо някога ще бъдат наистина мъж и жена. Сърцето й копнееше за подобно нещо, но разумът й знаеше, че такава надежда е безполезна. Мрачен гняв се всели в съзнанието й и й отне всички мечти. Да се вярва на мъж, който и да е мъж, би било глупаво. Мъжете само всяваха страх в живота й. Омразата на баща й, лудостта на Емет и манията на чичо й я бяха научили, че мъжете са жестоки.
Ян беше ли по-различен от тях? Колин не можеше да забрави какъв страх от него изпитваше Блеър. Той я беше отхвърлил, а е знаел, че е бременна. Как е могъл да бъде толкова безсърдечен? Блеър го беше предала и една част от нея разбираше гнева и болката му, но детето беше невинно. Тя се замисли, за милия си Андрю и мразеше Ян, че го беше отхвърлил. Как можеше безусловно да обича детето, което тя носеше, а да не обича първородния си син?
Тези мисли се блъскаха с новооткритата й нежност и създаваха хаос в душата й. Тя беше объркана и уплашена. Как можеше да рискува Ян да отхвърли сина й… неговия син? Не можеше. Какво щеше да прави? Сега тя беше негова законна съпруга. Да бъде разделена от Андрю, за нея беше мъчение. Какво можеше да направи, за да е отново с него?
А Емет?
Това най-много я плашеше. Тя разбираше на какво е способен той. Как щеше да предпази Андрю от неговата лудост? Пак се стигаше до същото мъчително заключение. Трябва да убие Ян.
Прилоша й и сърцето й болезнено се сви, сякаш съвсем ясно й каза, че това е невъзможно.
Добро утро, миледи. Колин се изчерви от вежливостта на Джефри.
— Не се държеше толкова официално, когато си мислеше, че съм момиче от кръчмата.
— Но сега ти си жена на Ян, а не момиче от кръчмата.
Той погледна на другата страна и Колин разбра, че му е неудобно от това.
— Не одобряваш ли това? — попита тя.
— Не е важно дали одобрявам, или не одобрявам това, което нрави Ян. Той ме помоли да те заведа у вас. Трябва да отидем.
Джефри й помогна да се качи на коня. Поради някаква причина тя не искаше Джефри да не одобрява женитбата й, а това я объркваше.
— Ти все още бдиш над него, нали, Джеф?
Той се качи на коня и този път не се обърна. Тя видя гнева в погледа му.
— Да. Ти ме поставяш в неудобно положение, девойче.
— А Ян не ме ли е поставил в още по-неудобно положение?
Това го изуми.
— Как?
— Ще имам късмет, ако кланът ми не ме прокуди заради моята нелоялност към него. Сигурно си спомняш, че аз съм заклет враг на Черния вълк?
— Трудно се забравя. — Лицето му беше мрачно, толкова различно от обичайното му весело настроение, смях и усмивки. — Но ти имаш нов дом и нищо няма да ти липсва. Като че ли сега си по-добре от преди.
— Как? — попита тя. — Вече нищо не е останало от семейството ми, за което да говоря. Те ми бяха отнети от меча на Ян. Всичко, което познавах, беше разрушено от враждата. Как смяташ, че съм по-добре?
— Почти нищо хубаво не е останало по земята на клана Макгрегър. Ти ще си заможна като лейди Блекстоун. Ти живя със семейство от глупаци, Колин Макгрегър. Баща ти беше глупав и позволи омразата му да изложи на риск всичките си синове пред меча на Ян. Същата тази глупост причини собствената му смърт, а не Ян. Емет завинаги е обречен да е безпомощен инвалид, а това стана също заради собствената му глупост. Не може да обвинява Ян за това.
Не й хареса тона му, и, още повече, не й хареса това, което й каза. Прекалено близо до истината беше.
— Ами Ян? Той изобщо ли няма вина?
Джефри наистина погледна на другата страна за миг, а после пак се обърна към Колин.
— Единствената грешка на Ян беше, че обичаше жена, която не заслужаваше да бъде обичана. За Блеър да си вярна жена или любяща майка не означаваше нищо. Тя беше егоистична и безсрамна.
— Да — призна Колин. — Блеър наистина беше такава.
— Ян не искаше да чуе истината за нея. Той беше лудо влюбен и му беше невъзможно да прозре каква е.
Колин пришпори за миг коня си, за да може да се наведе по-близо до Джефри.
— И тя плати за грешките си. Също както баща ми и братята ми платиха за техните. Ами Ян? Толкова ли бързо трябва да забравя и да простя?
— Ти ще родиш това дете — безцеремонно каза Джефри. — Мисля, че затова е най-добре да направиш точно така.
— Не мога. — Тя придърпа юздите и пришпори кобилата напред.
Джефри я наблюдаваше как препуска надалече, а гърбът й беше изпънат от гняв и гордост. Той изпита смесени чувства. Искаше му се да я удуши, искаше му се да я прегърне и да премахне болката й. Възхищаваше й се, но и я ненавиждаше. Верността му към Ян го караше да се чувства виновен за съчувствието към нейното положение, което таеше в сърцето си. Сърцето му казваше, че Колин се нуждае от приятел, но той не можеше да бъде този човек. Той не можеше да предаде Ян. Верността му към Ян беше по-силна, отколкото желанието му да се сприятели с тази жена, която твърдеше, че е главатарка на клана Макгрегър, а сега беше жена на Черния вълк.
Колин накара коня си да завърви по-бавно, след като се сети, че не трябва да позволява на гнева си да разконцентрира вниманието й дотолкова, че да рискува и да навреди на бебето. Джефри бързо я настигна, защото ходът на бойния му кон беше много по-бърз от този на кобилата й. Те не говореха повече и Колин беше благодарна за мълчанието. Тя беше прекалено объркана и се страхуваше, че още ще се изложи, ако продължат да обсъждат положението.
Когато наближиха земите на Макгрегър, тя почувства как я оборва нервното напрежение, което я обзе при мисълта, че ще се изправи пред Емет. Искаше да се обърне и да избяга. Да се върне в Стоунхейвън и никога повече да не вижда брат си. Но тя знаеше, че така не може да стане, и се опита да събере силите, които щяха да са й нужни, за да се срещне с него. Трябва да разбере, че Андрю не е в опасност от лудия му гняв.
Да се мине през селото на кон беше трудно. Хората, с които беше израсла, се държаха недружелюбно. Обръщаха се на другата страна и не я гледаха в очите Тези, които я поглеждаха, показваха гнева и омразата, за които се страхуваше. Не беше изненадващо, но все пак болеше. Това бяха хората, които беше обичала и за които се беше грижила. Беше крала и рискувала живота си, за да задоволи нуждите им. Сега те просто отминаваха и я отхвърляха, когато тя изпитваше мъка и беше в нужда.
Тя не искаше Джефри да види мъката й и яздеше с вдигната глава, а във всяко нейно движение личеше гордостта й. Тя не се поколеба и когато влезе в двора на замъка. Джефри й помогна да слезе от коня.
— По-добре ме изчакай тук с конете. Няма да се бавя.
— Сигурна ли си, че нямаш нужда от моята помощ? — Джефри се загледа във входната врата, като че ли там се спотайваше опасността. — Да ти помогна да пренесеш нещата си — добави той, когато се обърна да срещне погледа й.
