много е очаквал.
— Ще се погрижа за всичко, Ян.
Лейди Блекстоун беше влязла в стаята и се приближи до Колин. Ян ги остави сами.
— Добре ли се чувстваш, Колин?
Трудно й беше да се държи грубо с нея.
— Добре се чувствам, независимо от всичко.
— Съжалявам за неудобството и прибързаността. Но ти сигурно разбираш необходимостта да се бърза.
Тя хвана Колин за ръката и я подкани да стане. Заведе я в личната си спалня.
— Синът ви като че ли не го интересува моето мнение по въпроса — разпалено каза Колин, но не беше искала да прозвучи така. — Толкова е внезапно и объркващо.
— Дори и когато човек има предостатъчно време да се подготви за сватбата, пак си е внезапно и объркващо, скъпа. Ще свикнеш.
Колин я погледна.
— Така ли?
— Обещавам — каза тя и успокоително й стисна ръката. — Толкова радост ми донесе, Колин. Искам само вие двамата със сина ми да сте щастливи.
Тя не искаше тази жена, бъдещата й свекърва, да й хареса, но Колин някак си разбра, че няма да се справи с това.
— По какъв начин съм ви донесла радост, лейди Блекстоун?
— Ейнсли — поправи я тя с усмивка. — Ти върна живота на Ян, а в себе си носиш нов живот. Мислех си, че никога няма да стана баба. Това напълно ме устройва.
Колин се опита да спре рукналите си сълзи. Не искаше да покаже, че е толкова развълнувана пред една непозната, но не можа да не отреагира по този начин на прочувствените й думи.
— Аз… — гласът и й изневери. — Благодарна съм ви, че сте толкова мила.
— Надявам се, че няма да имаш нищо против да носиш сватбената ми рокля. За толкова кратко време това беше единственото нещо, за което се сетих.
Ейнсли посочи към леглото, върху което лежеше роклята, а блестящият й сатен приличаше на току-що паднал сняг по плетената кувертюра на леглото.
Колин онемя от възхищение. Не само от красотата на роклята, но и от прочувствения жест на Ейнсли.
— Помислих си, че точно ще ти стане. — Ейнсли я вдигна и я задържа, за да може Колин да я разгледа. — Бях твой размер, когато се ожених.
— Мисля, че и сега сте същият, лейди… — Колин спря и срамежливо се усмихна. — Ейнсли. Това е най- хубавата рокля, която някога съм виждала.
Ейнсли се изчерви от гордост, а погледът й грейна от удоволствие.
— Да видим как изглеждаш. — Тя започна да помага на Колин. — После ще оправя косата ти. Каква хубава булка ще станеш.
Колин се обърна, за да не може Ейнсли да види болката, изписана по лицето й, сълзите, които най-после се бяха стекли по бузите й. Всичко вървеше наопаки. Никога не се беше замисляла, особено за сватби и венчавки… Да бъде принудена да се омъжи заради детето, което носи в утробата си, не беше част от мечтата й. И никога не се беше осмелявала и да си помисли, че ще се ожени за врага си.
И все пак, тя беше изключително трогната от видимата радост на Ейнсли. Облече роклята и изпита радостна тръпка. Когато Ейнсли приключи с косата й, Колин се погледна в огледалото и отново трепна от вълнение. Тя отново изпита тръпка. Никога не е била толкова елегантна, толкова красива!
На вратата тихо се почука. Ейнсли отиде и я отвори.
— Готови сме.
Ейнсли се върна за Колин. Изумруденозелените очи на момичето се впериха във възрастната жена, а на дъното им се таеше страх. Ейнсли прегърна Колин и се опита да я успокои.
— Ще се оправиш, дете. Естествено е да си нервна.
— Нервна? — Колин се засмя и се обърна на другата страна, а начинът, по който се смееше, отразяваше състоянието й. — Страхувам се почти до смърт.
Ейнсли обърна Колин с лице към себе си, погледна я в очите и нежно каза:
— Толкова мъка те сполетя. Не мога да си представя по-храбро момиче за жена на моя син. Наистина има голям късмет.
Не това беше очаквала Колин. Стори й се много трудно да разбере какво да прави, какво да каже. Ето защо тя не каза нищо и последва Ейнсли от стаята до параклиса.
Ян беше вече там и Джефри стоеше до него. Дори и на Колин й се стори съвсем уместно, че Джефри е там. Ейнсли хвана ръката на Ян и вдигна поглед към сина си, а гордостта й личеше във всяко нейно движение, всеки поглед, всяка дума, която казваше.
— Ян, ще ти трябва пръстен за Колин. Бих искала да й дадеш моята венчална халка.
Тя я извади от пръста си, след като никога не я беше сваляла, дори след като съпругът й беше починал, и я сложи в ръката на сина си.
Колин възрази:
— Ейнсли, не може да ми даваш собствения си пръстен. Нямам нужда от пръстен.
— Разбира се, че имаш нужда, скъпа.
— Не…
Ейнсли я прекъсна, преди да може да продължи. Погледът й отново се спря на сина й.
— Този пръстен беше на баба ти, а после мой. Сега ще е на Колин. Някой ден, когато собствената ти дъщеря се ожени, той ще бъде неин. За мен е чест Колин да го носи.
Колин са замисли за нещо, което заинтригува любопитството й. Защо на Блеър не е бил даден пръстенът? Но Колин беше познавала Блеър достатъчно добре, за да знае защо. И все пак тя се зачуди защо Ейнсли толкова много искаше да я приеме, напълно непозната и враг на рода. Тази жена беше изключително чувствителна, нещо, което силно привличаше Колин.
— Готова ли си, Колин?
Плътният и нежен глас на Ян накара душата й да трепне. Искаше й се да изпиши, че не е готова. Нито сега, нито друг път. Тя обаче си замълча, защото не искаше да променя изражението на Ейнсли. Едно нещо му признаваше на този свиреп мъж — имаше невероятна майка.
Изведнъж я обзе силно чувство за беда и помете всичките й други чувства. Помисли си за Емет и злите му закани, които й напомниха за опасността и от Черния вълк, й от самия Емет. Как ли щеше да отреагира Емет на венчавката й с мъжа, който той искаше да е мъртъв повече от всичко друго на света. Щеше ли да обвини Колин? Сигурна беше в това. Тя тихо си каза една молитва.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Ян почака майка му да каже лека нощ на Колин, докато стоеше пред вратата на собствената си стая. Той се зачуди какво ли си мислеше Колин, тъй като лицето й си беше останало безизразно по време на цялата церемония. Само веднъж се беше поколебала и Ян си беше помислил, че може да каже, че няма да го вземе за съпруг. Вместо това тя го беше погледнала с болка в очите и беше казала „да“. Все още се чувстваше виновен, че я беше принудил да се омъжи за него, но все пак, той знаеше, че така е най-добре. Нямаше да рискува да загуби бебето си, независимо какво трябваше да направи за това.
Майка му излезе в коридора и отиде при него.
— И дума не ми е продумала, откакто я доведох вкъщи — каза той.
Ейнсли го прегърна през кръста. Той също небрежно я прегърна през рамото и те двамата тръгнаха заедно по коридора.
— Тя ще се приспособи. Дай й време, Ян. Тя е уплашена и разгневена. Не ни познава добре. Сигурно е много потискащо да си на непознато място и с непознати хора.
— Да — съгласи се той.
Майка му вдигна поглед към него и се усмихна.
