— Тя е много храбро девойче, но ти трябва да си търпелив.
Ян също се усмихна и се възхити на проницателността на майка си.
— Ти като чели винаги разбираш нейната страна напълно. Как успяваш, майко?
— Просто човек трябва да не забравя, че винаги има две страни на всичко.
Той се засмя.
— Но общо взето правилна и погрешна.
— Вярно е, но човек може да греши и разпалено да си вярва, че е прав. Това трябва да вземеш под внимание.
Ян се замисли за това, което майка му беше казала.
— Колин Макгрегър може да е сгрешила с това, което е направила, но за себе си тя смята, че прави това, което е правилно.
— Точно така — каза Ейнсли. — Трябва да й съчувстваме в нейното положение. Тя нищо не знае за тебе, освен това, което баща й и братята й са й разказвали, и съм съвсем сигурна, че тяхната омраза е единственото нещо, което е наследила от тях.
Нещо странно му хрумна на Ян и той за пръв път си помисли, че може би ще разбере Колин малко по- добре.
— Тъжно е да си помислиш какво е означавало това за нея. Сега ще си има бебе от мен. Детето на човека, когото тя смята за враг.
Ейнсли се спря и постави ръка на гърдите му, а очите й бяха изпълнени със сълзи.
— Точно този човек е убил братята и баща й. Как може тя да го разбере?
— Предполагам… — Ян спря, за да обмисли това, което искаше да каже. — Предполагам, че тя изпитва някакви чувства към мен, че изпитва нещо повече от желание. Но тя се бои да го покаже. Нещо я възпира да каже какво таи в сърцето си.
— Страхува се. Но какво я плаши толкова? Ти ли, Ян? Тая безумна история, която си шептят за тебе, че се превръщаш във вълк?
Те отново тръгнаха да вървят, хванати под ръка.
— Не знам. Смятам, че тя знае, че не съществуват такива глупости.
— Ами Емет?
Всеки мускул от тялото на Ян се изпъна от напрежение.
— Той все още е жив.
— Той е сакат, човек, който сигурно те мрази повече и от живота. Чудя се какви ли може да са отношенията й с брат й, единственият родственик, който й е останал.
— Чух, че съвсем се е побъркал. Жаден е за мъст.
— Може би той стои зад опитите й да те убие.
— Може би си права, майко. — На Ян му хрумна още нещо. — Смяташ ли, че я излагам на опасност с тази женитба?
Ейнсли изглеждаше много обезпокоена.
— За това не бях си помислила.
Те спряха на вратата на нейната приемна. Ян я целуна по бузата.
— Аз ще бдя над нея, не се безпокой. — Той тръгна да си върви, но се спря. — Обичам я, майко. Мислех, че никога няма да мога да обичам друга жена. Колко странно, че тя се оказа Макгрегър.
— Бъди търпелив, Ян, и тя ще те заобича на свой ред. — Тя го загледа, докато се отдалечаваше, но после извика след него:
— Ян.
Той спря и зачака.
— Може би не би трябвало да очакваш тя да ти е жена веднага.
Ян разбра и се усмихна.
— Наредих да ми приготвят друга стая. Само лека нощ ще кажа на булката си, въпреки че тя е направо прекрасна и е голямо изкушение.
Ейнсли беше обзета от нескрита гордост и любов. Дълбоко в душата си знаеше, че ще трябва да мине известно време и те ще са щастливи. Успокоена тя се прибра в покоите си.
Ян не влезе веднага в стаята си. Той стоеше пред вратата, а в главата му се въртеше това, което той и майка му си бяха казали. Как трябваше да постъпи? Какво можеше да направи, за да премахне страха от очите й?
Най-накрая почука. Един тих, почти недоловим глас му каза да влезе. Колин седеше на един стол близо до огъня. Все още не беше свалила сватбената рокля на Ейнсли. Беше се вторачила в ръцете си и не вдигна поглед, когато той се приближи и застана до нея.
— Имаш ли нужда от нещо, Колин?
Тя поклати глава.
— Майка ми ти остави една нощница. — Той посочи леглото, върху което дрехата беше разстлана, но тя не погледна нататък. — Да ти помогна ли с копчетата?
Колин стоеше като дървена кукла, скована и безчувствена. Ян внимателно разкопча перлените копчета от копринените им ивици. Замириса му на нейния парфюм и му се прииска да я притисне до себе си. Вместо това той се отдръпна, след като свърши.
— Ето, мисля, че се справих с всичките.
— Благодаря ти.
— Колин. — На Ян му се искаше да каже нещо, за да я накара да се почувства по-добре, но не откриваше подходящи думи. — Ако имаш нужда от нещо, аз ще бъда в съседната стая.
Той забеляза изненадата в погледа й преди тя да може да я замаскира точно толкова бързо, колкото се беше появила. Ян се протегна и прекара пръст но извивката на брадичката й. Кожата й беше мека и нежна. Той затвори очи за момент, за да събере мислите си и да овладее копнежите си.
— Ще се видим сутринта, девойче.
— Благодаря, Ян — прошепна тя, но толкова тихо, че той едва я чу.
Той положи всички усилия, за да не я вземе в обятията си и да прогони тъгата й с целувка.
— Искаш ли да те заведа у дома ти утре? Не ти дадох време да поговориш със семейството си за нашата сватба и да си събереш личните вещи.
Колин се обърна на другата страна, неспособна да се справи с прилива на истински страх, който я разтърси.
— Аз… — гласът й и изневери. — Аз смятам, че ще бъде най-добре ти да не идваш с мен. Ако ми имаш доверие да отида без теб.
— Тогава ще накарам Джеф да те заведе. Не трябва да отиваш сама. Не би било безопасно.
Тя беше съгласна с това, но не знаеше как да го каже и затова замълча.
Ян наруши мълчанието.
— Имаш ли много неща, които би искала да донесеш от вас? Ще изпратя някой с каруца да ги докара, ако трябва.
— Не — каза Колин. — От много малко неща имам нужда.
Въпреки това, сърцето й крещеше „с изключение на сина ми“, но силният страх я караше да мълчи.
— Утре най-напред ще говоря с Джеф.
Колин видя как Ян излиза и затваря вратата след себе си. Тя почти очакваше той да я заключи, но той не го направи. Това неимоверно я озадачи. Защо ли ще й има доверие, че няма да избяга? Но защо ли пък да го прави? Колкото и ужасно да й се струваше положението й сега, у дома й то не беше по-добро. Дом — тази дума не беше подходяща за това, в което се беше превърнал животът й.
Тя за пръв път се огледа и забеляза нещата, които я заобикаляха. Не можеше да не се впечатли от великолепието на Стоунхейвън. Откакто пристигна, тя беше успяла да види много малка част от него — само няколко стаи. И все пак, всяка една от тях излъчваше някаква топлина и дружелюбие, които липсваха на собствения й дом. Очевидно беше, че Блекстоун е заможен. Личеше по всяка стая, която беше видяла досега. Тя предположи, че всяка стая на имението щеше са е такава. Поразходи се из нея, гледаше и докосваше красивите предмети. Това беше стаята на Ян. Мъжкото присъствие си личеше в нея. И въпреки това тя изглеждаше спокойна и уютна. Погледът й беше привлечен от голямото легло с балдахин, което
