му. Той дълго време стоя така и само я слушаше, искаше му се да я успокои, но знаеше, че тя няма да приеме.
— Колин — тихо каза той и привлече подутите й от плач очи към себе си. Погледът й беше празен и безизразен, а живината, която той толкова добре познаваше, вече я нямаше. Той искаше да каже най- подходящото нещо, но не знаеше какво е. — Съжалявам.
Нежните й вежди се сключиха, докато тя продължаваше да го гледа с широко отворени очи, а объркването й ясно личеше в зелените й очи.
— Защо?
Негов ред беше да се обърка.
— Защо? Не съм ли ти причинил достатъчно, за да съжалявам за него?
Тя все още го гледаше с широко отворени очи. Тя седна и отметна назад кичурите коса, които бяха полепнали по влажното й лице.
— Съжаляваш, че аз съм бременна и ти трябваше да се ожениш за мен?
— Не ми се наложи да правя подобно нещо, Колин. Аз исках да го направя.
— Ти — Колин застина невярващо от това, което й казваше. — Искаше да се ожениш за мен?
Ян се приближи и седна на леглото до нея.
— Почти се побърках, когато се събудих в кръчмата и открих, че си си отишла. Понякога ми трябва малко време, за да разбера точно какво искам. Но аз исках да се оженя за теб.
— Това — каза тя с едва доловима усмивка — е лудост. Ти дори не ме познаваш — не знаеш това, което харесвам, това, което не харесвам.
— Ще науча всички тези неща. Това, което със сигурност знам, е, че ти ме направи много щастлив. Копнеех за син и сега ти ще ми го дадеш.
— Ами ако е момиче?
— Няма значение. — Той широко се усмихна, а трапчинките му се показаха. — Аз ще съм най- щастливият мъж на земята.
Тя не знаеше дали да му вярва или не.
— Шегуваш се с мен, нали?
— Никога през живота си не съм бил по-щастлив.
Това изобщо не беше това, което беше очаквала от него.
— Ами първият ти син? Толкова ли мразеше Блеър, че не можеше да обичаш детето си? Защо поиска и той да умре?
Ужасът, който изпита Ян, беше жесток и грозен. Той си пое дълбоко дъх и го задържа. После бавно го изпусна, заедно с гнева, който беше обсебил съзнанието му.
— Така ли мислиш?
— Да — прошепна тя, уплашена от погледа в очите му. Лицето му се беше променило като облак от светъл и лек до тъмен и буреносен.
— Ти уби едно невинно дете заради това, което Блеър ти причини, а сега искаш да ти вярвам за моето. Как мога да направя това? Как мога да рискувам да ме изгониш на улицата, да умра като животно?
Той се изправи и я погледна, а цялата му нежност беше изчезнала.
— Предполагам, не можеш да ми повярваш, че няма да го направя. Особено ако си една лъжлива и невярна кучка каквато беше Блеър. Ти такава ли си, Колин?
— Аз не съм Блеър, но ти не знаеш какво таи сърцето ми или причините за това, което правя.
— Тогава за едно нещо сме на едно мнение. Не можем да си вярваме.
— Като че ли е така — каза тя и й се прииска да върне всички жестоки неща, които беше казала, които отнеха трапчинките му, но тя не го направи. Не можеше и го знаеше. По-добре щеше да е, ако я мразеше.
Ян тръгна да си върви, но спря.
— О, исках да ти върна това по-рано, но забравих.
Той й подхвърли пръстена на главатаря на клана Макгрегър. Той падна на леглото пред нея. Тя изненадано го вдигна.
— Откъде го имаш?
— Лесли ми го продаде.
Той не й даде повече обяснение и тя нямаше нужда от повече.
— Трябва да превъзмогнем много повече от това, че ти си Макгрегър, а аз Блекстоун, нали?
Колин вдигна поглед да срещне неговия.
— Да. Като че ли е така.
Изведнъж един изпълнен с болка поглед премина през лицето му.
— Защо просто не можем да сме двама, които се опитват да се обичат един друг?
— Това е невъзможно, Ян. Не можем да отречем кои сме, както и не можем да отречем това, което изпитваме. А това не може да се съчетае.
— Аз се надявах, че може — той дрезгаво прошепна, а погледът му още повече се смрачи.
За каквото и да се надяваше, тя не можеше да го изрече.
— Надявал си се погрешно.
Когато Ян затвори вратата, тя се чувстваше сякаш някой изтръгва сърцето й. Можеше да заплаче, но вече не й бяха останали сълзи. Колин разбра какво трябва да направи — да убие Ян Блекстоун, неин съпруг и баща на детето й. Но тя разбра и това, което сърцето й беше казвало от самото начало — тя обичаше Ян Блекстоун.
Ян беше бесен на себе си, защото не се беше овладял. Болеше го, че той значеше толкова малко за нея. Колин всъщност го беше обвинила, че е убил детето на Блеър. Той не беше знаел, че тя е бременна… Ако беше…
Същите мъчителни мисли го терзаеха също като през последните пет години. Никога ли нямаше да свърши? Никога ли нямаше да се помири със себе си за нейната смърт и смъртта на първородното си дете? Той се боеше, че отговорът е не.
Какъв глупак беше! Да си помисли, че Колин ще се превърне в любяща съпруга и майка просто защото той се беше оженил за нея. Майка му беше права. Тя имаше прекалено много причини да го мрази, а точно в този момент той ненавиждаше себе си. Може би е трябвало да й каже, че не е знаел за детето, но нещо му подсказваше, че тя нямаше да му повярва. Нямаше причина да го нрави. Може би след време щеше да научи истината.
Ян погледна навън и видя, че е пълнолуние. За пръв път от повече от пет години той дори не беше забелязал това досега. Непознатата стая му се стори затворена и непоносима и той излезе да търси утеха в тъмната гора.
Тъй като не можеше да заспи, Колин наблюдаваше нощното небе и пълната, кръгла луна. Тя видя как Ян излиза от Стоунхейвън и отива към конюшните. Замисли се за този особен човек, толкова свиреп, а в същото време толкова нежен. Изгаряща от любопитство, тя бързо придърпа шала около себе си и тръгна към конюшните.
Ян тръгна на черния си боен кон, а Колин внимаваше да не я види в сенките. Тя скоро яхна собствения си кон и го последва в далечната гора. Тя се чудеше за легендата и какво прави той, когато излиза нощем и защо.
Колин се надяваше да научи нещо за Ян, което да изясни малко объркването, което цареше в ума й. Трудно й беше да върви в крачка с по-големия му кон, но тя нежно пришпорваше кобилата си да го следва. Нямаше да му позволи да се скрие в тъмнината.
Ян прекъсна гневната си езда из гората, а едно необичайно чувство го накара да спре. Той тихо слезе от коня и внимателно се заслуша в нощните шумове, и особено един звук, който беше чул. Той също вече не се чуваше, но все пак той остана нащрек.
Чу се как нещо тихо изръмжа и той разбра, че верният му вълк е наблизо и го предупреждава за това, което беше усетил. Имаше някой или нещо наоколо. Потайно като животно, Ян се вмъкна сред дърветата и се скри от човека или животното, които го наблюдаваха. Зачака.
