прикривал зад каменната си маска. Той постави ръката си върху заобления и корем.
— Тя носи детето му без никакви угризения. Тя дори заяви, че обича този човек-вълк, а неговото зло сега расте в утробата й.
Това предизвика отново възгласи, а селяните брутално и грозно я заплашваха.
— Клада! Това е единственият начин да се пречисти! Тя трябва да гори на кладата!
— Клада — Джейкъб прошепна в ухото й. — Те искат да те изгорят, Колин Макгрегър.
Колин искаше да каже нещо, каквото и да е, но думите не идваха. Обзе я такъв див ужас, че тя си помисли, че може да умре от него. Молеше се за мигновена смърт. Щеше да е по-добре от изгаряне. Коленете й омекнаха и тя се строполи до Джейкъб.
— Не губи съзнание, вещице. Искам да разбереш какво сме намислили.
Той я удари по лицето и я извади от унеса й.
— Искам да почувстваш как пламъците разкъсват плътта от костите ти.
Джейкъб позволи на селяните да я пренесат през моравата до края на гората, а после да я вържат здраво за едно дърво. Колин извика, но никой не я чу, защото събираха съчки и ги трупаха в краката й.
Ян и Джефри влязоха в селото. Ян беше обезумял от тревога. Изведнъж той видя прислужницата на Колин да носи дете — неговия син. Той постепенно разпозна мургавата глава на детето, което беше видял в гората толкова отдавна. После си спомни името, което беше чул… Дрю.
— Къде отиваш с детето? — попита Ян и я спря, като застана с коня пред нея. Тя, изглежда, се уплаши, но остана твърда.
— Не е ваша работа, милорд. — Тя се опита да го заобиколи.
Ян отново застана пред нея.
— Няма да питам отново. — Гласът му стана по-нежен, но той ясно се изрази. — Къде отиваш с момчето?
Нели се огледа объркана. Ян видя как по лицето й се изписа ужас, когато от селото се понесоха шум и крясъци.
— Отивам при отец Макклауд — най-после успя да каже тя. — Господарката ми ме помоли да не давам на никого това дете, освен на добрия отец.
— Господарката ти Колин ли е?
— Да. — Нели вдигна поглед, а по страните й се стичаха сълзи. — Боя се, че господарката ми е в беда.
Ян се обърна към Джефри.
— Погрижи се тази жена да стигне невредима при отец Макклауд.
Джефри започна да се противи, но погледът на Ян го спря.
— Защити сина ми с живота си, приятелю.
— Да.
Джефри последва слугинята до църквата.
Ян незабавно се запъти по посока на шумовете. Улиците му се сториха необичайно празни и в съзнанието му заби тревога. Той се заоглежда, започна да претърсва селото, но не видя нищо, никого. Когато видя един старец забързано да минава покрай него, той го спря.
— Къде са всички?
Възрастният човек се сепна и засенчи очите си с ръка, за да го види по-добре. Въпреки това, той все още не го виждаше добре.
— Горят вещица. Най-добре побързай, ако искаш да видиш.
Той се затътри в посока извън селото на късите си и прегънати крака. Ян го последва.
Колин ужасено гледаше как Джейкъб поднася факла към сухите дърва и огънят веднага пламна. Изведнъж Дуайт си проби път измежду селяните. Той изблъска Джейкъб настрани и изгаси огъня с ботушите си.
Дуайт ръмжеше като животно в яростта си и мнозина се отдръпнаха от обсега на ударите му. Той стъпка и изгаси тлеещите съчки и разряза въжетата на Колин.
— Оставете я на мира — викаше Дуайт и заплашително махаше във въздуха с ножа си. — Тя е моя!
Преди Колин да може да се освободи от въжетата, с които я бяха завързали, Дуайт я сграбчи през кръста и я притегли към себе си.
— Тя е моя и ще убия всеки, който се осмели да ми попречи да я взема със себе си.
Тълпата притихна, а яростта на Дуайт не им позволяваше да роптаят. Колин го изрита по пищяла и успя да се освободи. Тя тръгна да бяга, но съчките под краката и поддадоха и тя загуби равновесие и падна на колене. Точно когато Дуайт се протягаше към нея, един черен вълк изскочи между тях и Колин има време да избяга, без да могат да я настигнат. Острието на ножа на Дуайт се заби дълбоко във врата на животното.
Вълкът обаче тръгна към Дуайт с оголените си зъби и успя да го захапе преди едрият мъж да може да го отхвърли от себе си. Вълкът падна на земята с рев, а после притихна и остана неподвижен.
Ян видя тълпата на края на поляната. Той пришпори коня си в галоп и за секунди измина разстоянието.
Хора изскачаха от пътя му, а копитата на огромния му кон му позволяваха да мине през гъстата гора от хора. Чу се вик, когато го разпознаха, а мнозина се разбягаха от страх.
Ян забеляза Колин и скочи от коня. Колин застана между Дуайт и Ян.
— Всичко свърши, Дуайт.
— Нищо не е свършило, докато той не умре. — Ян пристъпи напред в очакване и готовност.
— Не свърши ли вече това избиване? Тази смърт? — молеше ги тя.
— Ти се закълна, Колин Макгрегър, пред Бога и мъжете на баща ти. Какво стана с клетвата ти? Какво стана с честта на клана? Толкова ли малко те е грижа за шотландските обичаи?
Ян погледна Колин и видя болката, изписана на лицето й.
— Вярна ли си на клана? Докажи го — подтикваше я Дуайт. — Убий Черния вълк.
Колин не помръдна. Ян извади собствения си нож и го сложи в ръцете и. Веднъж завинаги той трябваше да е сигурен какво щеше да направи тя.
— Искаш ли да ме убиеш, Колин?
Тя не помръдна. Просто се беше вторачила в ножа.
— Убий ме сега. Сега имаш възможност да изпълниш обещанието си.
Колин все още не помръдваше и той я хвана за ръка и сложи върха на острието на сърцето си, а ръката му все още беше върху нейната. Тя се отдръпна. Всички бяха в очакване. Всички ги гледаха.
— Не — извика тя в мъката си. — Не мога да убия мъжа, когото обичам, бащата на децата ми.
Тя се обърна да погледне Дуайт.
— Ако наистина ме обичаше, ти щеше да си отидеш, Дуайт. Умолявам те, върви си и ни остави на мира.
— Не мога, девойче. — Той изтегли меча от ножницата си. — Обичам те повече от самия живот. Възнамерявам да убия съпруга ти и да те взема със себе си, девойче. Не може да стане по друг начин.
— Ти си глупак, чичо.
Яростният рев на Дуайт предупреди Ян и той изтегли меча си, за да се отбранява. Тълпата се разпръсна, докато мъжете се биеха, мечове свистяха във въздуха, мечове кънтяха при сблъсък, острие в острие. На Колин не й остана нищо друго, освен да гледа. И да се моли.
На ръст бяха почти еднакви, а Дуайт беше само няколко сантиметра по-нисък. По-голямата сила на Ян не отстъпваше пред дългия опит на Дуайт. Всяко движение се парираше, всеки удар се посрещаше. Времето течеше болезнено бавно и Колин си мислеше, че сърцето й ще се пръсне в гърдите. Ако се намесеше, щеше да отвлече вниманието на Ян, и тя не помръдваше. Тя мълчаливо пищеше при всяка капка кръв, която падаше от меча на Дуайт.
Ян се умори, мечът вече тежеше в ръцете му, а единствената му утеха беше, че и Дуайт е уморен. Най- накрая, с боен вик на шотландски боец и последни сили, Дуайт се нахвърли върху Ян. Върхът на меча му се плъзна по корема на Ян, който се дръпна назад, а после Ян отново се хвърли напред и заби собственото си острие. То се заби дълбоко в корема на Дуайт и викът застина в гърлото му. Дуайт падна на колене, а по лицето му все още беше изписана изненада. Той погледна към Колин и затърси очите й с поглед.
