Остави отворената кутийка и оправи черната си жилетка. Удари с гравираното сребърно чукче, за да обяви началото на наддаването.
— Много добре. Видяхте със собствените си очи легендарния камък. Уверихте се в блясъка му, в неземната му красота. Нека сега да започнем, дами и господа. Да започнем от скромната сума двадесет хиляди лири, ако това не обижда нашия дълбокоуважаван гост от Ориента.
При тези думи Пърди кимна към облечения в коприна раджа.
Аудиторията зажужа като кошер.
Владетелят от Изтока небрежно махна с ръка от дъното на залата в знак на съгласие. Пръстенът му хвърли горещи искри наоколо, големият смарагд в устата на съскащата кобра върху тюрбана му ослепително проблясваше.
При този жест на раджата дузина дами размахаха пищните си ветрила, за да скрият зад тях пламналите си лица, а много от мъжете неспокойно се размърдаха на местата си.
Наддаването нямаше да бъде продължително. Но щеше да бъде на живот и смърт. Така поне си мислеше Пърди.
— Кой е готов да даде двадесет хиляди?
Млад мъж с масивна челюст плахо вдигна ръка от първата редица. Това беше русокосият лорд Белингам. Наскоро бе станал граф и сега безразсъдно пилееше богатството, което баща му бе трупал с толкова усилия. Значи и на младия граф му се искаше да притежава „Окото на Шива“?
„Единственият начин да успееш, е да продадеш онази къща в Кент и всичките антични уникати в нея“ помисли си с насмешка Пърди.
Той изсумтя и се обърна към другия ъгъл на залата.
— Някой предложи ли двадесет и пет хиляди?
Вдигна се друга ръка.
— Двадесет и пет хиляди. Тридесет хиляди?
Един мъж с проницателни очи, облечен в син костюм, се наведе напред и сковано вдигна ръка.
„Такива като теб са ми ясни“, помисли си Пърди. „Въпреки че си самонадеян и носиш скъпи дрехи, не си нищо повече от жалък фабрикант в Йоркшир. Не, «Окото на Шива» е прекалено царствен за теб.“
— Тридесет — отчетливо произнесе Пърди. — Не каза ли някой…
— Петдесет хиляди!
Залата се раздвижи. Чуха се силни възклицания. Целият лондонски елит се обърна да види кой бе предложил тази фантастична сума.
Сърцето на Пърди подскочи. Сигурно този тъмнокос мъж с елегантна, но небрежно завързана вратовръзки беше Сент Сир.
Когато обаче се взря в него по-внимателно, надеждите му рухнаха. Това бе един пенсиониран британски служител, току-що завърнал се от Индия, където дълги години е бил губернатор на Бенгал… или може би Пенджаб?
Това, разбира се, нямаше значение. Единственото важно нещо за Пърди беше, че този човек се бе завърнал в страната богат като крез, с плячкосано по време на двадесетгодишната му губернаторска служба огромно богатство. При завръщането му в Англия Нейно Величество го бе удостоила с титла за заслугите му, която напълно съответстваше на тежката му кесия.
Ноздрите на Пърди се разшириха, подушили мириса на големи пари. Да, сър Джон Хъмфри предлагаше цяло море от злато.
В края на краищата изглеждаше, че от Сент Сир изобщо нямаше да има нужда.
— Петдесет хиляди! — повтори агентът. — Шестдесет хиляди?
— Шестдесет хиляди! — изгрухтя йоркширският фабрикант, самозабравил се от алчност.
Пърди едва скри презрението си.
„Жалък лаком парвеню!“, помисли си той.
— Кой каза…
— Осемдесет и пет хиляди! — извика граф Белингам.
— Осемдесет и пет хиляди. Някой предложи ли деветдесет?
В залата настъпи напрегнато мълчание, нарушавано само от шумоленето на копринен сатен, колосан лен и мека вълна. Даже шепотът беше замрял.
— Деветдесет хиляди? — високо повтори Пърди.
„Да бъда проклет, ако го дам за по-малко от сто хиляди!“
Публиката бе застинала в очакване.
— Деветдесет хиляди лири първи път! — отново извика Пърди, отглеждайки присъстващите.
И тогава, с крайчеца на окото си, той забеляза нервно раздвижване в края на втората редица. Да, Пърди добре познаваше това лице. Знаеше го и половин Лондон: очи с дълги мигли и плътни месести устни. Мъжът беше дребен на ръст, облечен в костюм, който макар да бе дело на най-добрите лондонски шивачи, сякаш не му беше по мярка. Ръцете му бяха толкова фини и бели, че при вида им човек едва ли би повярвал в чудовищните им дела, чиято зловеща слава се носеше по три континента.
Джеймс Ръксли, Принцът на търговците от Ламбърд стрийт — поне така го бяха нарекли вестниците миналата година, спомни си Пърди. Огромното му състояние бе натрупано по твърде съмнителен начин, Бог знае как. Империята му се простираше от Европа до Крим, стигаше чак до Хималаите и отвсякъде като пияница смучеше несметни богатства.
Търгуваше с опиум в Калкута, със сапфири в Цейлон, продаваше оръжие на бунтовниците от Тайпе и организираше бягствата на китайците, които строяха железопътна линия в американския Запад — или по- скоро на онези от тях, оказали се твърде безразсъдни, за да приемат условията му, които ги поставяха в още по-голяма зависимост.
Всичко това обаче бяха само догадки. Тези негови съперници, които се бяха опитали да разнищват машинациите му, бяха жестоко наказани.
Говореше се, че Ръксли и Сент Сир са кръстосвали саби някъде из Изтока и че по време на този сблъсък Ръксли бе пострадал. Може би заради това винаги носеше ръкавици.
Хорас Пърди си помисли, че би дал мило и драго, само за да види този двубой.
А сега Принцът на търговците бе приковал поглед и рубина.
Очите на агента блеснаха доволно. Той не беше изненадан. Според мълвата, Ръксли обичал редките и красиви неща, а несметното му богатство му помагаше да задоволява всичките си капризи. Говореше се също, че напоследък Ръксли си търсел за жена благородничка, красива като скъпоценностите, които притежаваше. Чрез такъв брак той щеше да се издигне в обществото и да се изравни по блясък с най- уважаваните благородници.
Може би Ръксли искаше рубина, за да открие съпругата, която си търсеше.
Да, това беше най-надеждният купувач, веднага реши Пърди, без да откъсва поглед от мрачните очи, полускрити зад дългите клепки.
— Деветдесет хиляди лири! — повтори той, усетил напрежението в залата.
Един херцог леко се наведе напред. Двама от графовете смръщиха лица, бесни от мисълта, че не могат да си позволят такава цена.
Пърди въпросително погледна останалите участници. Фабрикантът нервно мачкаше яката си. Лицето на бившия губернатор беше почервеняло от вълнение, а устните му — упорито стиснати. Отлично!
Сега Пърди трябваше само да подклажда огъня.
Както бе запланувал, той кимна на асистента си, който мигновено донесе плик от пергаментова хартия върху сребърен поднос.
Пърди майсторски сгъстяваше напрежението сред публиката, застинала в трепетно очакване. Той бавно разкъса плика и извади празен къс хартия. Нарочно бавно се взря в него и обяви:
— Дами и господа, тази вечер сред нас има и друг участник, участник, който предпочита да остане анонимен.
— Сент Сир!
— Пейгън. Сигурно е Деверил Пейгън!
Имената заваляха от всички страни — точно така, както очакваше Хорас Пърди. „Колко лековерни са хората — помисли си той, — веднага повярваха на тази изтъркана хитрост.“
