Той несигурно се изправи на крака и лицето му се изкриви от силната болка в челото. Кръвта се стече в очите му и той я избърса с несигурна ръка.
— Барет!
Болеше го дори да произнася името й. Беше казал на Харис да я изведе и да я скрие в ледената къща, но твърдоглавото момиче не се бе съгласило. И тогава те я отвлякоха, и казаха, че тя би им била по-полезна от него.
Онзи млад полицай обеща да я намери.
Да, но полицаят не знаеше с какви хора си има работа.
Старецът потърси очилата си, заслепен от сълзи. Той не бе помислил дори, не бе подозирал дори…
Да, той винаги оставаше практичните решения на нея.
Единствената му утеха бе, че мъжете не бяха открили това, което търсеха. Той ги бе заблудил, преструвайки се на оглупял, безпомощен старец.
Но той не беше такъв, по дяволите!
Той щеше да ги открие и да си върне Барет, дори ако…
Старецът тръгна тромаво към вратата.
— Харис! — изрева той, стъпвайки върху парчета натрошено стъкло. — Защо този човек се губи винаги, когато ми трябва най-много?
Сега, останал без очилата си, той виждаше пода като едно размазано петно от отразени светлини. И тогава видя тънка синя панделка между смачканите страници на някаква книга.
„Розите“. Любимата книга на Барет. Сега обаче нежните розови, алабастрови и алени цветчета от илюстрациите изглеждаха повехнали и разпилени.
Старецът стисна очи от мъка и почувства остра раздираща болка в гърдите.
— Б-брет!
Той се срути на пода. Ръцете му останаха протегнати към панделката й.
Откога не беше виждал сняг?
Сент Сир леко помръдна черните си вежди, смукна за последен път от пурата и я хвърли през перваза на прозореца. Проследи с поглед как оранжевото въгленче спираловидно се понесе надолу към Темза, която течеше десетина метра под него.
Облаче танцуващи снежинки се блъсна в разголените му гърди. Той се усмихна, доволен от усещането за сила, което почувства чрез това предизвикателство срещу студа. Преди години в Индия той се бе учил как да се справя с трудностите.
Там той беше разбрал, че силата на човека е вътре в него — в дисциплината на духа и тялото. Старият му учител Шиваджи го бе научил на това, или се бе опитал да го научи. Но Пейгън беше усвоил този урок години по-късно — по време на жестокото клане в Канпур, когато по земята течаха реки от кръв. От английска кръв. И от неговата кръв.
Пейгън наблюдаваше танцуващите във въздуха снежинки. Сняг, в името на Шива… Да, най-малко от десет години не беше виждал сняг. За последен път това се случи в Бродмур, когато баща му…
Виконтът изруга, загърна се в халата си и се опита да прогони спомените. Не искаше да съживява миналото, особено това минало, свързано с баща му.
Чертите на лицето му станаха по-сурови, докато гледаше падащия над водата сняг. След малко дълбоко пое въздух, за да възвърне равновесието на духа си.
И сега беше успял. Пейгън си помисли, че всеки път борбата за равновесие беше по-трудно. Може би някой ден силите му нямаше да достигнат…
Отметна глава назад, а вятърът развя дългата му коса. След острия мирис на помади и парфюми, сега с наслада вдишваше мразовития въздух. Добре че се бе отървал от тази отвратителна брада, помисли той и потри гладко избръснатата си кожа.
Само ореховото петно се открояваше върху лицето му. Щеше да мине доста време, преди да изчезне — може би три месеца.
Точно за толкова време стигат големите клипери от Грейвсънд до Калкута.
Целият този маскарад беше много досаден, но крайно наложителен, ако се имаха предвид странните проблеми, възникнали през последната година в Уиндхевън. Изчезваха тамилски работници, ставаха необясними инциденти. Постоянно се губеха глави добитък, неоправдано намаляваха хранителните припаси.
Най-лошо от всичко обаче беше загубата на новата чаена реколта.
Неприятностите направо се застъпваха една с друга. Само за последната година умряха десет работника. Пейгън имаше предчувствието, че всички тези инциденти съвсем не са случайни.
Вдъхна дълбоко въздуха, все така загледан в далечните светлини на закотвените кораби. За стотен път пожела да се е върнал в Уиндхевън и дробовете му да се пълнят с наситения аромат на млади чаени листа, а не с противната миризма на пушек, която се носеше над това шумно чудовище, наречено Лондон.
Леко почукване на вратата го върна към действителността. С присвити очи той бързо приближи до нея и зачака.
Гърлен глас отвън ниско произнесе една дума. Пейгън отвори и хвърли въпросителен поглед към високия сикх в коридора. Той се поклони и после каза:
— Наредихте ми да дойда след час, господарю.
— Разкажи ми какво се случи. Този път с подробности.
— Тя е много умна
По мрачното лице на Пейгън се изписа разочарование.
— Предаде ли й бележката ми? — попита той на хинди.
— Не успях. Казахте ми да изчакам да достигне целта си и чак тогава да я заговоря. Тогава дойде някакъв мъж и те започнаха да се карат. После тя му се подчини, той я грабна и я вкара в една карета.
След всяка следваща дума на Синх лицето на Пейгън ставаше все по-сурово.
— Не успя ли да ги проследиш?
— Успях да стигна до реката, но после ги изгубих в снега. Искам да получа заслужено наказание.
Пейгън едва сподави въздишката си.
— Мисля, че достатъчно си наказан с ходенето бос по снега, приятелю.
Телохранителят се намръщи.
— Ужасно беше, господарю. — Той рязко развърза тюрбана си и извади от него парче черен воал. Подаде го на виконта.
Пейгън дълго го гледа замислено. По стиснатите му челюсти играеха мускули.
Воалът бе съхранил аромата й.
Ухание на зюмбюли. Меко, сладостно, омайващо.
Пръстите му силно стиснаха плата. Неудържимо изпита несъзнателно желание да го допре до бузата си и да потъне в главозамайващия му мирис.
Телохранителят безшумно се отдръпна в коридора.
Пейгън затвори вратата и се приближи до камината. Дълго остана загледан в пламъците, стискайки в ръката си парчето воал.
Ефирният, нежен аромат изпълваше дробовете му. Беше толкова английски. Толкова различен от наситените ухания на Изтока.
Желанието преряза слабините му подобно на ураганния вятър
