добави укорително тя.

— Но аз си мислех, че си французойка, мила.

Хелена въздъхна, разбрала, че никога не ще успее да се наложи на този мъж. Единственото, което й оставаше, беше да вирне гордо нос и да си тръгне. В този момент обаче забеляза прясната рана, като че ли от нож, върху едното бедро на Сент Сир. Лицето й пребледня.

— Господи, Дев! Какво е станало с крака ти?

Той пренебрежително погледна раната, покрита със засъхнала кръв и само сви рамене.

— Само драскотина.

— Драскотина? Как се казва…

— Недей, Хелена! — очите му изведнъж станаха непроницаеми. — Нищо особено. Нищо в сравнение с това, което съм преживял в Индия, с това, което съм понесъл от ръцете на собствения си баща, в интерес на истината. Какво ще кажеш да забравим за мелодрамата, а?

— Недей, Дев! Не трябва да…

— Какво? Да се преструвам ли? Но аз не се преструвам, Хелена. Кога най-носле ще го разбереш? Това съм самият аз или поне това, в което съм се превърнал. Колкото и дълбоко да ровиш, ще откриваш все същото.

Хелена въздъхна. Чудесно го знаеше. Тя също се бе променила през тези петнадесет години. Да, но тази вечер усещаше в него нещо странно, нещо, което го нямаше, когато излезе да обядва. Някакво напрежение, което просто можеше да се пипне.

И това напрежение го превръщаше в опъната тетива на стрела.

— Тревожиш се заради това, което се случи на търга ли? За това, че онзи ужасен индиец се опита да те убие и да открадне рубина?

Сент Сир пресуши питието си и се изсмя. Смехът му прозвуча студено и грубо.

— Този мъж беше индиец толкова, колкото си и ти. Първо, беше прекалено мургав, за да е индус, а аз съм дяволски сигурен, че не беше и сикх. Да, той би могъл да бъде всякакъв — от португалец, испанец, до англичанин дори. Със сигурност обаче не беше индиец. — Деверил се втренчи в огъня. — Освен това не беше колекционер. Сигурен съм, че работи на пристанището, работата му е свързана с чай, най-вероятно балира новите товари.

— Как разбра това?

— Обувките му бяха покрити с чаен прах и конски тор. Такава комбинация можеш да откриеш само по пристанищата на Източна Индия. — Пейгън присви очи. — А имаше и още нещо. Ръцете му — той спря за миг, сякаш за да уточни съвсем разсъжденията си. — Кожата на ръцете му бе насечена от белези, белези от метални шини. Освен това имаше мазоли по палците си. Това говори само за едно. Затварял е дървени сандъчета с чай.

Пейгън протегна ръцете си напред и внимателно ги огледа.

— Виж, моите са същите — каза той най-накрая. Хелена широко отвори очи.

— Но защо е трябвало да се представя за индиец?

— Не зная. Но ще узная, в това можеш да си напълно сигурна. И когато открия кучия син, който му е наредил да направи това, ще го…

Жилестите ръце на Пейгън се вкопчиха в камината. Той замълча.

Да, този мъж се е променил, почти е неузнаваем, помисли си Хелена. Напрежението му не преставаше вилно да я безпокои. Тя обаче бе достатъчно мъдра, за да разбере, че последното, което Деверил очаква от нея, е съчувствие. Затова само извади парче марля и приклекна до него.

— Нека поне почистя раната ти. В противен случай утре няма да можеш изобщо да ходиш.

Той не я погледна и тя гневно измърмори:

— Да, наистина, Деверил, добре е да помислиш и за себе си. Ако не го направиш, там, в джунглата, напълно ще забравиш, че си англичанин. — Хелена сякаш искаше да каже още нещо, но спря. — Сега по- добре да видя в каква беля се е забъркал оня глупак сър Хъмфри.

Когато стигна до вратата, тя се обърна.

— Да ти изпратя ли някое от момичетата? Хлое? Или Аманда? Отдавна питат за теб. Не си им обръщал никакво внимание напоследък. — Тя една успя да омекоти нотката на раздразнение в гласа си.

Мъжът до камината отново не отговори. Той не откъсваше поглед от пламъците и техните отблясъци осветяваха твърдата му, сякаш изсечена от гранит, челюст.

Раздразнението на Хелена се обърна в гняв. Тя разбра, че Деверил Пейгън в момента е на хиляди мили разстояние от нея и не осъзнава нито въпросите й, нито пък усеща присъствието й.

Чу се силно шумолене на коприна. Хелена бе излетяла от стаята, мърморейки под нос нещо не особено ласкателно за нахалния англичанин, на когото му е дошло твърде много тропическото слънце.

Вратата се затръшна след нея. Но голият мъж до огъня дори не го забеляза. В този миг, в този град, потънал дълбоко в английската зима, мисълта на Деверил Пейгън бе далеч зад хоризонта — в страна, където папагалите бърборят дружелюбно в потъналата в зеленина джунгла, а летният вятър брули портокаловите дръвчета и чаените храсти в плантациите.

Там го чакаха осемстотин плодородни, притихнали в маранята, акри земя, наречена Уиндхевън.

Единственото нещо на този свят, към което изпитваше някакво чувство на привързаност.

* * *

Първата й мисъл беше, че умира.

Чувстваше се зле, ужасно зле. Стомахът й бе като разяден от нестихващите пристъпи на гадене. Гърлото й беше толкова пресъхнало, че не успя да отрони от него дори стон. А и имаше ли смисъл? Кой би й отговорил? Господи, нека това да е краят, молеше се тя. В този момент болката я заля с нова сила, разтърси цялото й тяло, докато в един миг й се стори, че всичко в нея се гърчи в агония и всеки миг ще се разлети на парченца. Това, разбира се, не се случи. Нищо не се промени. Болката си оставаше същата. Барет смътно долови шум от движеща се карета и усети соления привкус на въздуха. Това обаче не й направи никакво впечатление. Сега, когато болката беше завладяла цялото й тяло, нито; времето, нито пространството имаха някакво значение. Те я бяха заловили. Нечий мургав юмрук се бе забил в лицето й и я бе лишил от чувства и усещания.

Барет внезапно си спомни високия, брадат непознат, който се бе появил в нощта. Какво ли би станало, ако се бе съгласила с молбата му? Дали сега наистина щеше да си почива сред разкош, да вечеря печен фазан и да бъде облечена в коприна?

Да, но храната сигурно щеше да заседне на гърлото й като пенел, а коприните биха я оплели като паяжини. Барет знаеше, че всичко това е лудост. А може би просто бе сън, някакво бълнуване, за което причина бе гладът и умората.

В този миг нов спазъм разтърси крехкото й тяло. Барет прехапа устни до кръв, опитвайки се да не изкрещи, да си пробие път през мъчителните вълни, които я разяждаха отвсякъде.

Струваше й се, че се чувства толкова зле цяла вечност.

А може би вече бе умряла и сега се намираше в ада.

Последната й ясна мисъл, преди отново да изпадне в безсъзнание, бе надеждата поне дядо й да е в безопасност.

* * *

Той не беше дребен мъж, въпреки че гърбицата му създаваше такова впечатление. А сега тя като че ли бе станала особено голяма.

Старецът прокара треперещите си пръсти през косата и я разроши още повече. Погледна разхвърляните бутилки и разпилените оръфани страници, откъснати от безценните му древни книги, и очите му се напълниха със сълзи.

Неговият труд в продължение на една година бе съсипан.

А Барет…

Вы читаете Рубинът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату