Изчака реакцията му със сведен поглед, здраво стиснала мускулестата му ръка.
През цялото това време Хелена се молеше раджата да пусне смъртоносния
Индиецът не помръдна от мястото си. Очите му не се откъсваха от ухиленото лице на сър Хъмфри.
— Трябва ли да моля за милост? — прошепна Хелена толкова тихо, че никой освен него не я чу. — Ако наистина го желаете, ще ви помоля за милост. Прекрасно знаете това.
Раджата се намръщи и сякаш изведнъж дойде на себе си. Лицето му бавно възвърна предишния си безстрастен израз. Хелена тихо въздъхна, като почувства как мускулите му под пръстите й се отпуснаха.
— Проявявате прекалена любезност към един чужденец, мадам — накрая каза той, а дълбокият му плътен глас отекна в притихналия салон. — Страхувам се, че в случая невежливият бях аз.
Сведе поглед към пламналото й лице.
Значи тя беше забелязала опасността. Може би така беше по-добре. Ако не се беше появила, този проклетник отдавна щеше да бъде мъртъв.
Но раджата още не беше достатъчно спокоен, за да се оттегли. Кехлибарените му очи проблеснаха, без да изпускат Хъмфри.
— Сигурно още дълго ще трябва да уча английските ви обичаи, моя скъпа Хелена, но никога не съм предполагал, че и тук ще срещна същите мръсни псета, каквито съм виждал в Индия.
— Как си позволяваш?! — пламна баронетът и тромаво се изправи на крака. — Ще си платиш за това, Бога ми! Ще те извикам на дуел, ако си
Пребледнялата партньорка на сър Хъмфри се опита да го дръпне назад, но той грубо я отблъсна.
— Ще направиш на Англия голямо добро, ако се изметеш оттук, свиня такава! Наистина това на нищо не прилича. Човек не може да си покаже носа навън, без да налети на някой проклет варварин. — Лицето на сър Хъмфри беше станало като къс месо, оставено дълго време на слънце.
—
Жената енергично закима и повлече Хъмфри към стълбата, която се намираше зад редицата декоративни палми.
Без да бие на очи, Хелена побърза също да отведе индиеца.
Изкачиха се по голямата мраморна стълба, без да промълвят нито дума помежду си и спряха пред един от апартаментите на втория етаж. Хелена отвори вратата и за миг ги заслепи светлината на газови лампи, поставени върху огледални масички. Пред очите им блеснаха кристални полилеи и позлатени рамки на еротични гравюри.
Стаята беше толкова пищно обзаведена, както и собственичката. Но обстановката създаваше атмосфера на нещо агресивно и натрапчиво, което много се харесваше на клиентите.
На другите — да, но не и на този мъж — най-странният от посетителите й.
Веднага щом затвори вратата Хелена се нахвърли върху раджата:
— Да не си полудял?
— Недей, скъпа — раздразнено отвърна индусът, — не и тази вечер. — Изведнъж гласът му прозвуча съвсем различно, и това бе съвсем естествено, защото той заговори на чист английски, без всякакъв акцент, като истински англичанин. — За Бога, стига си ме поучавала. Искам да пийна нещо.
— Искаш ли чай?
Той вдигна вежди:
— От този, с който черпиш гостите си ли? Не, благодаря, не искам такава помия.
Очите на Хелена гневно светнаха.
— Моля да ме извините, Ваше Величество, но току-що свършихме Драгън Уел, Падре Сушонг и всичките ви там превъзнасяни сортове. Всички можем да се правим на познавачи. Моите клиенти нямат нищо против чая, който им предлагам.
Събеседникът й се разсмя.
— Така си и мислех, но уискито ти е хубаво и ще свърши отлична работа, Хелена. Не се засягай от дребните ми капризи.
— Няма — сопнато отвърна съдържателката, — не се безпокой!
Очите на раджата лъснаха като полиран обсидиан, когато извади от шкафа от розово дърво бутилка уиски и щедро си сипа от нея. Изпи чашата на един дъх и си наля още. Чак тогава тайнствените му проницателни очи се обърнаха към Хелена.
— Ти не искаш ли?
Тя обидено стисна устни и поклати отрицателно глава.
Раджата сви рамене.
— Хъмфри е голям късметлия, че още има език в устата си.
— Ти също. Какво беше намислил?
Той пресуши чашата си вместо отговор.
Хелена едва прикриваше раздразнението си.
— Не мога да те разбера. Първо, наемаш апартамент в дома ми и искаш да запазиш анонимността си, а после вършиш глупости, така че всички да разберат кой си.
— И почти бяха успели, скъпа моя. И аз съм ти безкрайно задължен, че се намеси навреме. — Той отново напълни чашата си и я изпи без много колебание. — Нещо ми става тази вечер. — Очите му се втренчиха в огъня в камината. — Сякаш е пред очите ми. Усещам горещината и зловещата му сила така, сякаш все още се намира в джоба ми. Това е проклятие. Най-адското проклятие, което тегне над света.
Събеседничката му нетърпеливо го прекъсна:
— Наистина, понякога си мисля, че си живял прекалено дълго в Изтока. Не можеш да предположиш колко си се променил!
— Така ли си мислиш? — с насмешка попита раджата. — Аз пък смятам, че не съм живял там достатъчно дълго.
Без да отмества поглед от танцуващите пламъци в камината, той откопча сапфирената игла, свали тюрбана си и го остави на масата. Огромният смарагд на пръстена му хвърляше ярки отблясъци при всяко движение, докато той размотаваше гъвкавия сатен.
Изпод пурпурната коприна се показа гъстата му черна коса. Миг по-късно извезаната със скъпоценни камъни туника и бродираният пояс лежаха захвърлени на земята.
На светлината на огъня тялото му блестеше като разтопен бронз. Беше стройно и мускулесто. Кожата бе матова, но не толкова тъмна, колкото махагоновия цвят на лицето му.
Постави дългите си пръсти на кръста, после нетърпеливо събу широките си копринени шалвари. И тогава остана съвсем гол. Гърдите му бяха покрити с гъсти меки косми, а дългите му здрави бедра отразяваха светлината на огъня.
Тялото му беше като някаква странна композиция от махагон и разтопен бронз.
— Деверил — чу се жаден стон. Устните на Хелена се навлажниха, докато гледаше високото му стройно тяло.
Тайнствен мъж. Високомерен мъж.
И този мъж беше толкова раджа, колкото тя беше французойка.
Името и титлата му бяха английски. Всъщност мъжът, застанал гол пред камината, беше не друг, а загадъчният Джулиан Фицрой Деверил Пейгън, маркиз на Хамилтън и Стонтън.
Виконт Сент Сир.
А рубинът, продаден днес на търг, беше негов.
7.
Бяха изминали толкова години, а той все още имаше най-възхитителното мъжко тяло, което Хелена
