Рубинът

някога бе виждала.

Кехлибарените й очи потъмняха, сякаш попили в себе си матовите му, загрубели от работа, гръб и рамене. Да, той наистина има прекрасно тяло, помисли си тя. Великолепно. Могъщо. Със съвършени пропорции.

Примамливо необуздано.

В тези си дрехи Деверил Пейгън наистина бе пълно копие на стария си приятел, истинския раджа на Ранапур. Само че раджата в момента бе в Индия.

Очите на Хелена внезапно станаха замислени. Да беше с пет години по-стар, помисли си тя. Жадният й поглед внимателно проследи плавната извивка на раменете му, плъзна се по мускулестия гръб и се спря върху бронзовите му бедра, които изглеждаха още по-могъщи на светлината на камината.

В този миг преситената, изискана собственичка на най-луксозния публичен дом в Лондон усети в душата си леко съжаление. Тя, която винаги бе успявала във всичко, сега бе готова да зареже постигнатото и да остави живота си в ръцете на великолепния мъж пред нея.

За щастие този момент на колебание бързо отмина. Още навремето, когато тя бе просто Хелън Лорънс, дъщерята на месаря, бе разбрала, че любовта е слабост, с която жените трябва да се научат да се преборват.

Ето защо, вместо да изрече необмислени думи и да провали всичко, Хелена само се намръщи и поклати глава.

— Господи, Деверил! Ти наистина си луд! Ако някой друг те разпознае под тази идиотска маскировка…

Гостът й само се ухили хладнокръвно. В очите му се четеше подигравка.

— Да, но на търга се представих безупречно, нали видя. Рубинът беше продаден и никой не се досети. Нито един от събралата се там височайша тълпа нямаше и най-малката представа кой съм аз всъщност. Дори и това копеле, Ръксли… — лицето на виконта стана сурово той изруга и остави празната си чаша на камината с рязко движение. — Вярвам, че мога да ти се доверя, Хелена. Утре вечер можеш да разказваш на когото пожелаеш, защото дотогава вече няма да съм тук. Сега обаче нека просто кажем, че не ми е особено приятно фаворитите на кралицата да се нахвърлят отгоре ми като облак маларийни комари и да ми връчват разни отличия за…

Той не продължи.

— За какво, Пейгън? За това, което направи в Канпур ли? За това, че спаси живота на жените и децата от бунтовниците?

Пейгън се бе загледал замислено в танца на пламъците в камината и червените отблясъци на огъня сякаш се гонеха в черните му очи.

— Бог ми е свидетел, че за това точно никога не бих приел някакви отличия. — Челюстта му бе здраво стисната. — Тогава можех да спася собствената си майка.

— Майка си ли? — намръщи се Хелена. — От това което си ми разказвал, съм разбрала, че тогава не си имал никакъв избор. Нито херцогинята, нито дойката ти биха се справили без помощта ти. А си имал време да спасиш само една от тях. Въстаниците са били по петите ти… Трябва да си щастлив, че дойката — истинската ти майка — сама е взела решението да се върне в джунглата. Изборът е бил неин, Дев. Тя е жертвала живота си за теб, за другите жени и за децата, които ти си водел на безопасно място. Няма защо да се чувстваш виновен за това, по дяволите!

Върху слепоочието на Пейгън туптеше една вена.

— Да, но тя ми беше майка, Хелена. Не дойка, майка! Аз само стоях и я гледах как тръгва към смъртта си, без да направя нещо, без дори с дума да я спра! Сякаш аз самият я убих!

— Глупости! При тези обстоятелства не си имал възможност да направиш нищо друго. Тя го е знаела.

Пейгън прокара ръка през косата си.

— Би ми се искало да вярвам, че е така. Да, но тогава аз можех да измисля нещо. Можех да намеря начин…

— Не е имало никакъв друг начин, не разбираш ли! Защо не забравиш всичко това?

Лицето на Пейгън се изкриви в горчива гримаса.

— Защо ли? Защото никога не я приех като моя майка! Защото никога не й казах една мила дума… Тя вече ми бе признала, че аз съм неин син, не на херцогинята. Господи, спомням си този ден, сякаш беше вчера. Тогава само я гледах втренчено като онемял от страх ученик.

— Трябва да е било ужасен шок за теб.

Пейгън дрезгаво се изсмя.

— Шок ли? Да, добре го определи. Този ден открих, че гордостта ми е много по-голяма, отколкото съм си мислил. И Господ да ми е на помощ, защото тогава дори и не помислих за нейните чувства. Единственото, което занимаваше тогава съзнанието ми, беше какво ще кажат хората, ако разберат, как щяха да се отнесат към мен приятелите ми, малцината приятели, които имах. Самонадеян малък сноб, това бях аз. — Очите му станаха сурови. — После, в джунглата, всичко се промени само за една нощ. Нея вече я нямаше и аз можех да отричам всичко, нали разбираш? Можех спокойно да се преструвам, че съм толкова англичанин, колкото и всички останали. Горделивият ми баща сигурно никога не би го отрекъл, поне в очите на хората. Той толкова много искаше син и наследник. Въпреки че, ако си говорим честно…

Хелена неловко докосна ръката на Пейгън.

— Ти си направил това, което е требвало да направиш, Дев. Тя също. Сега обаче всичко е минало и най-добре е да забравиш!

— Никога! Винаги ще живея с мисълта, че животът ми е купен с кръвта й. Никога не намерих време да й кажа, да я попитам защо… — той прекъсна думите си с ругатня. — Съжалявам, че ти досаждам с моите объркани проблеми. Забрави за това.

Хелена се опита да каже нещо, но видя колко студени са очите на Пейгън и промени намеренията си.

— Сега обаче трябва да се погрижа за заминаването си. Не искам Ръксли да разбере, че съм оставил Уиндхевън без надзор. Утре, веднага щом уредим формалностите по продажбата, тръгвам за Цейлон. — Само за миг лицето му се смекчи. — За Уиндхевън.

Хелена го гледаше мълчаливо. Едната й вежда бе леко повдигната. Толкова много неща в Сент Сир оставаха непонятни за нея. Най-странна от всички бе привързаността му към това парче земя.

— Ти наистина обичаш това място, нали?

Очите на Пейгън блеснаха.

— Обичам го повече, отколкото можеш да си представиш, че съм способен — каза след дълга пауза той — Там е домът ми, Хелена. Човек все трябва да стигне донякъде. В противен случай те ще спечелят.

— Кой ще спечели?

Погледът му отбягна нейния. Той вече се бе навел да напълни чашата си.

Хелена не успя да потисне въздишката си. Да наистина, загубата бе толкова голяма! Без да отделя погледа си от потъмнелите му очи, от предизвикателно извитата му долна устна, Хелена несъзнателно си припомни злостните слухове за черната овца на една от най-благородните английски фамилии.

Някои го бяха нарекли ловък и хладнокръвен авантюрист. Други го смятаха за нечестив неблагодарник — та той бе изневерил на родословието си, влюбен в езическите порядки на Изтока.

Дори Хелена не можеше да разбере защо Деверил обърна гръб на привилегията да бъде англичанин и предпочете да се поти под лъчите на ослепителното слънце в това гъмжащо от комари далечно кътче на Азия.

Защо толкова хладнокръвно прехвърли собствеността си върху най-големия и най-прославения рубин в света на този търг, който го направи малко по-малко богат от самата кралица Виктория!

Хелена се намръщи, защото разбра: петнадесет години по-късно този мъж си оставаше все така непознат за нея.

— Все пак ми е приятно да забележа, че вече си се отказал от чудатата ориенталска натруфеност. Тя толкова… ти подхождаше. А няма защо. Ти си толкова англичанин, колкото и аз! —