Проблесна светлината на фенер.
— Че кой друг може да бъде, по дяволите, Сондърс? Загаси този фенер и ми помогни за момичето.
На полуразрушения вълнолом се появи мъжка фигура, спря до лодката и погледна вътре.
— Господи, Томи Крейтън, какво става с теб? Трябваше да се срещнем…
— За теб съм господин Крейтън! И стига си задавал глупави въпроси, ако не искаш да правиш компания на дъното на реката заедно с някои други мои познайници.
Мъжът, когото нарекоха Сондърс, сви рамене и се наведе да помогне на Крейтън. В настъпилото неловко мълчание двамата извадиха от лодката стройното женско тяло, облечено в тъмни дрехи и го положиха върху няколко натрупани прогнили дървета.
Крейтън се спъна в една издадена дъска и едва не падна в калната вода. Но мъжът, който му помагаше, не му обърна внимание. Той внимателно намести момичето върху струпаните дървета и отметна воала от лицето й. Наоколо цареше зловеща тишина. Той повдигна фенера и сребърен лъч освети безжизненото бледо лице.
Такова лице никога не можеше да се забрави. Изваяните скули и гордата брадичка говореха за силна воля и решителност. Но това, което накара мъжа с фенера да ахне от възхита, бяха фините и прозрачни като порцелан страни. Той дълго не откъсваше очи от гордата извивка на устните — по детски невинни и въпреки всичко чувствени.
Сондърс пое дълбоко дъх и възкликна:
— Господи! Та тя е истинска красавица. Къде я намери, Томи?
В следващия миг до гърлото му се опря стоманеното острие на кама.
— Вече те предупредих, Сондърс, никакви въпроси! — изръмжа Крейтън. — Направи ли всичко, каквото ти казах?
— Разбира се, Том… Крейтън — сериозно изплашен отговори дребничкият мъж. — Всичко свърших. Намерил съм точно човекът, който ти трябва. Всичко е уредено с капитана. — Боязливо погледна безжизненото тяло на момичето. — Какво си направил с нея? Защо е в безсъзнание?
Крейтън зловещо се засмя.
— Взел съм мерки, за да я направя по-кротка.
Изправи се, без да откъсва поглед от неподвижната фигура. Тази малка кучка! Създаваше неприятности още от самото начало. Биваше си я! Винаги успяваше да предвиди какво точно ще направи, преди той сам да го беше решил.
Но въпреки всичко беше успял! В очите на Крейтън блесна триумф. Най-накрая бе успял да я хване и този път нямаше да успее да му избяга. Намръщи се и си помисли, че е трябвало да поиска двойно повече за тази работа.
Особено при това положение. По дяволите, как мразеше да променя плановете си в последната минута. Лесно можеше да допусне небрежност, а Томас Крейтън мразеше да бъде небрежен.
— Мислех, че ще я закараме у Хелена — каза дребният мъж с писклив гласец. — Обеща да ми я отстъпиш един път.
— Млъквай, глупако! — Крейтън яростно го изрита в гърба и мъжът се просна на земята.
— О-у-у! — изскимтя Сондърс и пропълзя назад, без да сваля очи от съдружника си. — Не трябваше да правиш това, Томи. Не и с мен. Та аз съм ти като брат. — Довлече се до краката му и вдигна поглед. — Къде са парите, които ми обеща? Не съм видял и шилинг.
Докато той говореше, Крейтън незабелязано пъхна ръката си в джоба. Когато я извади, в нея проблесна револвер.
— Забрави за парите, Дейми. — Очите му бяха студени като оловносивата вода на реката. — Забравих да донеса твоя дял, бях страшно зает с други работи.
Вдигна предпазителя. Чу се смъртоносно щракване. Револверът беше съвсем нов и дулото му блестеше.
— И без това вече няма да имаш нужда от пари. Не и там, където след малко ще те пратя.
— Недей, Томи, не стреляй! Ти ми обеща…
Три изстрела прекъснаха думите му и раздраха нощната тишина. Никой друг освен човека, който стреля, не ги чу. После Крейтън вдигна безжизненото тяло на бившия си съдружник и го хвърли в реката. Новите му кожени ботуши поскръцваха по снега.
„Никакви следи!“ — беше наредил господарят. А за парите, които му плащаше, Крейтън с радост би направил всичко.
Остана дълго на брега, без да помръдва, приковал поглед в тъмното петно, плаващо сред калните води на Темза.
Когато тялото на Сондърс се загуби в мрака, понесено от течението, Крейтън високо се засмя. Водата неумолимо го носеше на изток — към Грейвсънд и морето.
6.
Раджата на Ранапур наведе свъсеното си лице към прозорчето на каретата. Скъпоценните камъни по дрехите му проблясваха на лунната светлина. Черните му кехлибарени очи се присвиха, когато видя многобройните карети, задръстили алеята пред него.
Значи в изисканото заведение на Хелена тази вечер цареше оживление. Сигурно беше пълно с млади контета, дошли от Оксфорд, Съсекс и Кент, за да прекарат тук една незабравима нощ, отдадена на пиянство, хазарт и разврат.
Заведението на Хелена обслужваше само избран кръг на английското мъжко съсловие. Сред постоянните посетители бяха няколко херцога, десетки графове и стотици барони. Посещаваха го даже и принцове, но съдържателката на този първокласен публичен дом беше достатъчно умна и полагаше особени грижи имената им никога да не се споменават в бляскаво осветените салони.
С две думи, Хелена притежаваше единствения по рода си публичен дом в Лондон. Събрани от всички краища на света, нейните момичета бяха поразяващо красиви и отлично обучени. Независимо какво търсеха мъжете — даже ако това бяха тайните наслади на любовното изкуство от Кайро, Калкута или Пекин — те можела да го намерят тук, при Хелена.
Ето защо раджата на Ранапур се бе отправил към дома й тази вечер.
Сред скърцане на дърво и кожа каретата рязко спря пред ярко осветения вход на триетажната сграда. Някои току-що пристигнали клиенти удивено наблюдаваха как раджата слиза от каретата в цялото си изумително великолепие — облечен в шумоляща коприна, обсипана с бляскави скъпоценни камъни, с препасан лъскав ятаган на кръста.
Десетки очи, пълни със завист и любопитство, проследиха как широкоплещестата му фигура се изкачва по мраморните стъпала и влиза в разкошно обзаведеното фоайе. На входа към салона една китайка, облечена в елегантна златиста рокля, избърза към него, за да му предложи услугите си, но раджата я отпрати само с един жест.
Салонът, както очакваше, беше препълнен. По тапицираните с кадифе дивани лежаха прегърнати двойки в най-разнообразни интимни пози.
Сред тях раджата разпозна много от мъжете, присъствали на търга на Грейт Ръсъл стрийт. В един от ъглите, зад две декоративни палми, графът на Белингам се утешаваше за претърпения неуспех, прегърнал сладострастна червенокоса красавица, чиито гърди напъваха до пръсване ефирната й рокля.
Само на няколко крачки от тях седеше зашеметеният от алкохола фабрикант от Йоркшир. Ухилен като ученик, той пое чашата шампанско, която му подаде една блондинка с бляскави очи, облечена само с корсет и дантелени гащички.
Вълна от кръшен смях и пискливи гласове заля тъмнокожия индиец. Всичко това му напомняше сухото пращене на изгоряла от слънцето трева в последните тягостни дни преди да настъпи сезонът на мусоните.
Изведнъж почувства безпокойство и ярост — изпита омраза към всичко и всички: режещия слуха писклив смях, натрапчивата миризма на сладникави парфюми, ловкия начин, по който се подмамваха клиентите и така измъкваха парите им само за час с опитно, но лишено от всякакви чувства удоволствие.
