патрони, сложи го в джоба на дрехата си и бавно се изправи. Устните му бяха плътно стиснати, лицето — непроницаемо.
При това движение туниката му се отметна и откри кървавочервеното петно върху бедрото му.
— Боже, той е ранен! — извика една дама.
— Даже не трепна! — допълни мъжки глас, пълен със почит и малко завистлив.
Но раджата повече не се интересуваше от събитията в залата. Нареди нещо с тих глас на телохранителя си и излезе.
След него присъстващите продължиха да гадаят на чия ли страна е раджата при вдигналите се напоследък пълни от бунтове в Индия.
5.
По същото време в друг лондонски квартал пред дървената врата на някаква кръчма спря стройна фигури, увита в черно наметало. Вратата се отвори с трясък и от кръчмата навън с пиянски крясъци изхвърчаха двама мъже. Започнаха да ходят напред-назад из двора, като ръмжаха и се заканваха. Миг по- късно вратата отново се отвори с трясък и към тях бяха запокитени чифт ботуши и жалки остатъци от дървен стол.
За кръчмата „Глиганска глава“ всичко това беше нещо обичайно.
Жената тихо се промъкна в двора и грижливо закри лицето си с шал.
Барет знаеше, че е много опасно да влезе в кръчмата, но нямаше друг избор. Съвсем наблизо, само на една пресечка от тук, беше крайната цел на пътуването й — беден пансион, наречен със странното име Ройъл Арм. Собственикът беше стар приятел на дядо й и тя знаеше, че е човек, на когото може напълно да се довери.
Гледаше как двамата пияници залитаха наоколо и се опита да си спомни кога за последен път беше идвала и тази част на Лондон. Разбира се, тогава дядо й беше категорично против, но после бе останал доволен от помощта й при многобройните му научни проекти. Когато бяха посетили няколко пъти Лондон, тя носеше момчешки панталони и ботуши за езда, а тъмнорусата й коса беше плътно прибрана под широкопола мъжка шапка.
Сега светлите й къдрици бяха скрити под черния воал, а тялото й загърнато в наметало, дълго до земята. Барет стисна устни от яд при вида на мръсната си неудобна пола.
Но сега не й беше до дрехите. Трябваше да обмисли много по-важни неща. Молеше се старият Фентън да е все още в Ройъл Арм, защото беше сигурна, че ще й помогне, без да задава никакви въпроси.
Барет трябваше първо да се увери, че никой не я следи. С крайчеца на окото си забеляза леко движение в долната част на улицата. Това беше същата сянка, която вярно я следваше след като бе свърнала в една от пресечките на Грейт Ръсъл стрийт.
Човекът на раджата, помисли си тя. Барет беше сигурна, че той ще изпрати някого след нея. Преди малко тя почти бе успяла да му избяга, но ето че пак се бе появил.
Сега трябваше на всяка цена да се отърве от него. Никой не трябваше да знае къде отива.
Пияниците се сборичкаха. Тя ги изчака да се затъркалят по земята, прекоси двора и отвори вратата на кръчмата.
С разтуптяно сърце Барет застана на прага на опушената и претъпкана кръчма. Без да поглежда посетителите, тя насочи цялото си внимание към тесния коридор, който водеше за кухнята.
Тръгна по него с котешки стъпки, доволна че поне тук не се усеща толкова силно отвратителната миризма на алкохол. Две слабички деца с блестящи очички се втренчиха в нея, когато мина покрай тях, после продължиха да белят картофи.
Барет още по-плътно омота шала около главата си. Навсякъде вонеше ужасно на прегоряла мазнина и развалено месо. Когато стигна до задната врата, усети, че й се повдига.
През единственото опушено прозорче се виждаха ярките светлини на Ройъл Арм отсреща. Разбира се, тя нямаше да рискува и да влезе през осветения главен вход. Тъмната алея покрай кръчмата щеше да я отведе право до конюшнята.
Барет се усмихна. Сега човекът на раджата никога нямаше да я открие. Скоро щеше да бъде в безопасност в стаята за гости на Фентън и щеше да се стопли с чаша чай.
Понечи да отвори задната врата.
— Ей, ти? Къде си тръгнала? — чу зад себе си ядосан глас, идващ откъм ъгъла на кухнята, където имаше наредени бъчви.
Всичката кръв се оттегли от лицето й, тя отново се опита да отвори вратата, но в този момент две месести ръце здраво я хванаха за раменете.
— Не искаш да си платиш сметката, така ли, сладурче? Старият Кобет ще ме обеси, ако разбере — пръстите я стиснаха още по-болезнено. — Хайде вътре, госпожичке!
Господи, беше на крачка от спасението! Сърцето й лудо заби, докато месестите ръце грубо я дръпнаха назад.
— Пиеш бирата на Кобет, а после не плащаш. Сега ще те науча аз!
„Трябва бързо да измислиш нещо! — заповяда си тя мислено. — Какво би направил дядо ти, ако беше на твое място?“
— Пусни ме, грубиян такъв! Не виждаш ли, че… г-гори — заекна тя. — Има пожар!
— Пожар ли? — слисаното лице на мъжа изглеждаше много глупаво. — Защо не каза по-рано? — той изруга, блъсна я встрани и хукна към предната част на кръчмата. — Ако Кобет пак е направил някоя глупост, аз ще…
Барет не чу края. Бързо отвори вратата и се втурна надолу по стълбите. С пълни гърди пое сладкия прохладен нощен въздух.
Втурна се по тъмната алея. Не забеляза никакво движение наоколо. Не се чуваше и друг звук, освен врявата, долитаща зад нея откъм входа на кръчмата.
Безшумно тръгна по калдъръмената алея като внимателно избираше пътя сред купища обелки, от зеленчуци и всякакви нечистотии. Изведнъж върхът на обувката й докосна нещо меко. Тя едва се сдържа да не изкрещи. Един плъх се шмугна между краката й с ядосан писък.
Цялата разтреперана, Барет не откъсваше очи от края на алеята, където започваше конюшнята. Движенията й бяха леки и безшумни и благодареше на съдбата, че на времето, докато другите момичета се учеха да танцуват кадрил, тя играеше с момчетата на индианци.
Дядо й често казваше, че тя е неговата малка езичница и се чудеше каква дама ще стане от нея. Но Барет беше убедена, че това му харесва, макар и никога да не го беше признал.
Изведнъж лицето й помръкна и направи усилие да пропъди нахлулите болезнени спомени.
Когато стигна края на алеята, спря и надникна в двора на Ройъл Арм. Там двама коняри разчесваха конете, а една карета беше готова да излезе на улицата.
Барет въздъхна с облекчение. Тръгна напред, като наум си повтаряше какво да каже на Фентън. В началото той щеше да бъде предпазлив, разбира се. Трябваше да бъде много убедителна и да внимава той да не се усъмни в нито една нейна дума и да изпрати писмо до дядо й. Последното нещо, което искаше, беше дядо й да напусне сигурното си убежище на север и да тръгне да я търси. Надяваше се, че слугата им точно е изпълнил указанията й.
Междувременно тя самата щеше да бъде в безопасност в пансиона на Фентън. Трябваше да остане тук, за да заблуди преследвачите си и те да тръгнат да я търсят в погрешна посока.
Друг изход нямаше.
Чак тогава щеше да замине на север при своя дядо, в усамотената къща на остров Мал. Той сега беше в безопасност и за него се грижеше Гудфелоу.
Барет горещо се молеше да е така.
Конярите свършиха работата си и поведоха конете към конюшнята.
Барет пристъпи напред няколко крачки и…
Внезапно една костелива ръка запуши устата й. Тя твърде късно чу скърцането на кожените ботуши. Твърде късно усети острата миризма на етер.
Господи, той я беше проследил!
