Рубинът

излезте през задния вход. Парите ще ви очакват на обичайното място.

Крейтън прекоси стаята, възвърнал самоуверената си походка. Почувства, че го следят две студени очи, от което космите на врата му настръхнаха.

Почти се отказа от малкия план, който си бе намислил. Но не съвсем, защото предчувстваше, че от всичко това могат да паднат още много пари.

Първото, което щеше да направи, след като си получи парите, беше да изпрати бележка в Синамон Хил. Може би старецът, когото бяха нападнали, ще плати, за да разбере какво се е случило с неговата сладка невинна внучка.

Макар че дотогава тя вече няма да е толкова сладка. И със сигурност няма да е невинна.

Дотогава кучият му син ще е приключил с невинността й.

* * *

Деверил Пейгън стоеше гол зад тъмночервената дамаска на завесите и гледаше черната ивица на реката, по която бавно се движеха тежко натоварени шлепове на запад, към Лондон. Да, на него му харесваше да бъде гол. Чувстваше се удобно и естествено.

„Може би ти си вече повече от полуезичник, стари приятелю“, помисли си той.

Ако беше така, то това беше неговата по-добра част.

Погледът му стана суров, когато си спомни за единствената среща с баща си преди две седмици — една крайно неприятна среща.

Всъщност, баща му нареди да се върне вкъщи. Дори след годините на раздяла сприхавият стар тиранин все още владееше способността да го накара да се чувства като провинил се ученик.

Отстъпи крачка назад от прозореца. Намръщи се.

Беше свършил работата, за която бе дошъл. Защо не можеше да се отпусне? Защо непрекъснато надушваше опасност, защо я усещаше така, както усещаше дебнещата дива котка в джунглата.

В камината до него изпращя един дънер и огънят се разгоря в облак оранжеви искри. В тяхната блестяща плетеница Пейгън видя подигравателното просветване на кървавочервения камък.

„Окото на Шива“. Създаден от играта на пурпурните пламъци.

Почувства близостта на камъка като пулсиране някъде дълбоко в себе си. Според Синх в този момент сър Хъмфри беше настанен в един от най-луксозните апартаменти в публичния дом и се забавляваше в компанията на три от най-опитните момичета на Хелена.

И носеше проклетия камък със себе си.

За Бога, нима този човек нямаше капчица здрав разум? Тази нощ половината от престъпния лондонски свят вече беше по следите на рубина. Пейгън се сещаше поне за шестима мъже долу в салона, които биха убили с удоволствие, само и само да притежават „Окото на Шива“.

Може би и жените бяха толкова, цинично добави той.

Така или иначе, това беше проблем на сър Хъмфри. Сега вече рубинът нямаше значение за Пейгън.

Но защо не можеше да се отпусне?

Лицето му стана сурово. Отиде до изящно изработената масичка и си наля чаша прекрасно бордо, което Хелена му бе предложила. Изпи силното питие на един дъх и си наля още.

Странно как се измениха нещата, каза си замислено той, докато разклащаше тъмночервената течност в тежката кристална чаша. Някога тя беше сладката малка Хелън Лорънс, дъщерята на месаря.

Днес бе една от най-значителните и властни жени в Лондон.

Пейгън леко се усмихна.

— За твое здраве, Хелън Лорънс — промълви той, вдигайки чашата срещу танцуващите пламъци. — Ти си оставаш най-хубавото момиче на Бродмур вилидж.

Вратата зад него тихо се открехна и тази, за която той вдигна наздравица гласно, незабелязано влезе вътре.

Господи, колко са широки раменете му, помисли си червенокосата жена, а очите й преценяващо се плъзгаха по мускулите на гърба и раменете му. Погледът й се плъзна надолу по гладката кожа, до тесния ханш и дългите стройни бедра.

Хелена забеляза всяка част от това красиво мъжко тяло. Беше гледка, която рядко можеше да наблюдава — тялото на мъж, закалено и могъщо от тежката физическа работа. Нямаше нищо общо с отпуснатите безформени телеса на богатите мъже, които бяха нейната клиентела.

Без да усети присъствието й, Пейгън вдигна чашата си още веднъж срещу огъня.

— За теб, заради това, че остави онова забутано селце на брега на морето зад себе си. Красотата ти… и всичко, с което природата те бе надарила… щяха да бъдат пропилени там. За разлика от мен, ти успя да вземеш от живота всичко, което пожела.

— Не съвсем — чу зад себе си нисък, прелъстителен шепот. — Не получих теб, Дев. Може би това е всичко, което съм искала през живота си.

Мъжът до камината бавно се обърна. Очите му бяха мрачни и непроницаеми. Пламъците, които хвърляха отблясъци върху кожата му, създаваха илюзията за прекрасна бронзова статуя.

— Ти си мислеше, че ме искаш, Хелън. Добре, че прояви достатъчно здрав разум да разбереш, че онова, което изпитвахме един към друг, не беше нищо повече от детска любов.

Очите му се присвиха при гледката на прекрасните й форми, загърнати в прозрачен халат от копринен креп.

— Но ти наистина все още си най-хубавото момиче, което се е раждало в Бродмур вилидж. — Той мълчаливо вдигна чашата си като знак на уважение, а върху лицето му се появи самоиронична усмивка.

По тялото на Хелена плъзнаха огнени реки, когато видя стегнатия му корем, гъстата ивица косми, която се стесняваше към слабините му. Там потрепваше великолепна и буйна неговата мъжественост.

Твърд. Силен. Огромен. Оставаше си най-големият мъж, който бе виждала някога.

— А ти беше най-дивото момче в Бродмур — пръстите й развързаха единствената панделка на врата и украсеният с дантели халат се свлече по раменете й.

— Още ли си див, Дев? Помниш ли първия път, в онзи плевник до реката, а дъждът се сипеше като из ведро? — Гласът й секна от напора на желанието. — Аз помня. Господи, нищичко не съм забравила! И най- малката подробност!

Чувствените му устни се извиха в усмивка, която смекчи изкривените в подигравка черти на лицето му. Смекчи се и погледа на обсидиановите му очи, които сякаш бяха бездънни, а зад тях нямаше душа.

— Помня — глухо промърмори той и се загледа в алените й устни и в снежнобялата й кожа, която се от откриваше над дълбокото деколте. — Може би по-добре от теб. — После внезапно се обърна, остави чашата на камината и се втренчи в огъня.

Грешеше, защото тя прекрасно помнеше какво се случи тогава. И след това, когато баща му ги бе намерил, оваляни в слама и замаяни след преживяното удоволствие. Старият коравосърдечно бе наредил да набият с камшик сина му заради прегрешението, а после го изпрати в Индия, за да стане мъж. Хелън пък беше изпратена да живее с една леля стара мома в дивите пущинаци на Йоркшир.

Тогава тя беше на деветнадесет, а Дев все още нямаше шестнадесет. После не го видя шест години. Вече бе започнала бизнеса си.

Дев вече не беше момче. Белезите по гърба му бяха зараснали, макар бавно и мъчително. Но не и тези, които бяха разкъсали душата му.

Този ден херцогът беше изгубил единствения си син, не телом, разбира се. Добре му се отрази на стария проклет глупак, си каза с горчивина Хелена. Деверил не заслужаваше отношението на баща си.

Той беше твърде добър в онези години на отчуждение и преднамерена хладнина, които срещаше в семейството си. Твърде добър дори при невъзможните претенции на баща му към него. Херцогът се беше върнал от Индия и се държеше така, сякаш меланхоличната болнава жена и мълчаливия син, който се държеше като много по-възрастен от годините си, бяха непосилно бреме.

След случката в плевника Хелена също се бе променила. Сега обаче нямаше защо да мисли за това. Миналото нямаше значение. Всичко, което имаше значение, беше, че Деверил се е