Рубинът

— Изгревът? — а после се стресна: — Четвъртък?

Къде е Angrezi-memsahib?

Жената едва забележимо се поколеба:

— Русата?

Пейгън усети напрежението в гласа й.

— Да, русата.

— Тя е в стаята на сахиб. Събуди се само един път, аз й дадох кокосово мляко. Но тя само сърдито каза няколко думи и го бутна настрана.

По устните му заигра усмивка. Съвсем точно си представи, какво може да е изрекла буйната му пленница, когато са й поднесли купа с кокосово мляко.

— Спи ли още memsahib?

— Да, Тигре. Вие искате от мен да…

Пейгън отхвърли завивката и с усилие се изправи на крака.

— Не се тревожи, Мита. Аз ще се погрижа за memsahib.

Тялото му се олюля и той потърси с ръка да се хване за нещо. В този момент Мита го подхвана под мишница с тънката, но жилава ръка. Той ядосано сви устни, преди да каже:

— Още веднъж трябва да ти благодаря.

Жената отривисто поклати глава:

— Не ми дължите благодарност, господарю. Мой дълг е да ви служа. — За миг тъмните й ресници се отпуснаха, след това тя вдигна искрящите си очи към него: — И да ви доставям удоволствие, Тигър- сахиб.

За кой ли пореден път от много време насам Пейгън си каза, че трябва да намери начин да я разубеди в сляпото й благоговение пред него. От момента, в който я спаси от онези двама негодници пред долнопробния вертеп в покрайнините на Лондон, на две пресечки от Хелън, Мита го приемаше за бог. Той знаеше, че ако той реши да сподели леглото си с нея, тя не само няма да откаже, а напротив, ще го направи с голяма радост.

За разлика от жената, която в момента е в леглото му, каза си той горчиво.

Пейгън обаче не беше се любил с Мита, защото добре знаеше как ще завърши това. И за двамата, единият от които обичаше до самозабрава, а другият не само че не изпитваше любов, но щеше да й причини само болка и огорчение.

И все пак, понякога, докато беше в делириум, му беше дяволски мъчително да се въздържа. След като Мита го иска, има ли значение, че той желае другата — жената с коса като мед?

Пейгън се вкопчи в леглото и се огледа. Чак сега видя, че е съвсем гол. Още по-неприятното беше, че от алчните му помисли здравата се беше възбудил.

— Донеси ми дрехи, Мита, и ботушите. После кажи на Нихал да ми приготви лека закуска. Яйца, чай, нещо сладко. И да я донесе в стаята ми. — Усилието да овладее нарастващата си ерекция направи гласа му неестествено груб.

Устните й се изкривиха от разочарование. Най-мъчително за нея прозвуча недвусмисленото му нареждане не тя, а Нихал да занесе храната в стаята му.

Пейгън реши, че още от този момент трябва напълно да разсее напразните й надежди. Избра ролята на безсърдечен грубиян, който само би разбил сърцето й, ако тя го допусне до себе си. Колкото по-бързо тя проумееше това, толкова по-добре. Оттук нататък щеше да бъде по-предпазлива с мъжете.

Но увереността, която изпита при мисълта, че постъпва правилно, не му помогна кой знае колко, когато видя пред себе си трогателно потрепващите й устни. Той се обърна и сковано тръгна към вратата.

— Мита — каза Пейгън, точно когато прекрачваше прага.

— Да, сахиб? — гласът й прозвуча глухо.

— Променила си прическата си, нали? Сложила си някакви гребенчета.

— Да, Тигър-сахиб. Харесваш… харесва ли ви? — върху лицето й грейна възхитена усмивка.

— Много привлекателна си станала — дрезгаво каза Пейгън. — Като се върнем в Уиндхевън, боя се, че ще трябва да отблъсквам ергените с пръчка. Те сигурно ще направят пътека до къщата, само с надеждата да те зърнат.

Усмивката й веднага се стопи.

— Отивам да взема дрехите на сахиб — промърмори тя, бързо се обърна и напусна стаята.

„По дяволите!“ — каза си Пейгън. Май отново бе постъпил като дебелак.

А другата жена, какво да прави с нея? Тя сякаш вече му бе влязла под кожата. Колкото по-скоро я разкара, толкова по-добре. Но не можеше да отдели време, нито сам той, нито някой от хората му, за да я заведат до Коломбо.

Мусонът щеше да започне всеки момент. Оставаше само един изход — да я вземе със себе си до Уиндхевън. А оттам щеше да се погрижи да осигури пътуването й.

Това решение никак не го ободри. Вместо това засили дълбаещото го от няколко седмици предчувствие за обреченост.

* * *

Тя стоеше до единствения прозорец на бунгалото и съзерцаваше буйната растителност, която се простираше до хоризонта. Кокосовите палми, бодливите храсти и гъстата мрежа от огненочервени хибискуси се сплитаха в непроходима стена. Над прозореца бяха надвиснали бели цветя на огромни гроздове, които пръскаха задушлив аромат в неподвижния въздух.

„Джунгла“ — каза си тя с чувство за безнадеждност, заслушана в монотонното жужене на прелитащите насекоми, които никога не бе виждала, нито пък знаеше какви са.

Цейлон.

Съсредоточи се в усилията да си спомни какво е учила за тази малка английска колония от другата страна на земното кълбо, на десетки хиляди мили от Англия, в средата на Индийския океан, точно над екватора.

Каква ирония! За такива неща нямаше бели петна в съзнанието й. Само нещата, касаещи собственото й аз, сякаш бяха безвъзвратно потънали в забрава. Най-важното.

Стисна силно клепачи, сякаш това можеше да й помогне да срути невидимата бариера в мозъка си, но не след дълго се отказа с отчаяна въздишка.

Нищо.

Все така нищо.

Отвън долетя пронизителния писък на някакво животинче, което се шмугна в близкия храсталак. Голяма птица с качулка и тъмночервени пера разпери крила и полетя към джунглата.

Мисълта, че е чужда на всичко това, я прониза като острие. Където и да беше домът й, тя знаеше, че не е тук.

Замислена прехапа долната си устна. Само да откриеше този Сент Сир, собственика на плантацията! На него безспорно можеше да разчита една жена, изпаднала в беда, нали беше пер на Англия и джентълмен.

Да, трябваше да измисли начин да открие виконта и да му разкаже за отвратителното поведение на управителя му в негово отсъствие. Не беше повярвала нито за миг на думите на Пейгън за неговия господар.

В очите й блесна доволна искрица, като си представи лицето на Пейгън, когато разбере, че е уволнен.

Да, тя с удоволствие щеше да покаже на това надуто нищожество, че с една английска дама не може да се отнася по същия начин, както с местните му наложници.

Макар че беше направо възмутена, тя си даде сметка, че някъде дълбоко я клъцват първите стрели на ревността и това направо я изуми.

* * *