Рубинът

Пейгън масажираше белега на раната си и се мръщеше, докато изкачваше стъпалата към бунгалото. Едва не се поддаде на изкушението да махне проклетата превръзка. Нали така се надяваше сериозно да я сплаши. Но едновременно с това не искаше да види отвращението, което тя неминуемо щеше да изпита при вида му. Той познаваше добре тази реакция, дори и у преданата Джорджина, макар че тя успяваше бързо да се овладее.

Внимателно намести черната превръзка и закрачи по коридора. Безшумно отвори вратата.

Тя седеше напълно облечена на стола до прозореца и гледаше към джунглата. Косата й бе сплетена в дебела плитка, която тежко падаше назад. Макар лицето й да бе още бледо, тя явно бе дошла на себе си.

Което не можеше да се каже за него, мина му през ума.

Забеляза, че копчетата на роклята й са пришити отново и грижливо закопчани до последното. А под тях бяха многото пластове бельо, или както там му викат, раздразнено си помисли той.

Малката глупачка сигурно ще се свари от горещина!

Защо си придаваше такъв отчужден и равнодушен вид, сякаш се намираше в някоя лондонска всекидневна на чай и кайсиев кейк, а не беше насред джунглата, на петдесет мили най-малко от най- близката плантация!? С един мъж, чието единствено желание бе да разкъса това изобилие от дрехи на парчета и да се нахвърли върху изящното й тяло, за да облекчи изпепеляващата го жажда!

Нима не разбираше опасността, в която се намира?

Лицето му се изопна, докато разглеждаше внимателно всяка нейна черта, преди тя още да го е забелязала. Мъчеше се да открие някакво несъвършенство, несъразмерност, която да го отблъсне. Но онова, което видя, беше безупречно красиво лице, сякаш създадено да изпълва мечтите на всеки един от мъжете. Очите й бяха завладяващи, с цвета на небето преди зазоряване, а косата й преливаше в богатството от нюанси на тропическия изгрев.

Изглеждаше невинна. Но тази невинност странно се съчетаваше с някаква едва загатната, несъбудена още чувственост.

Може би той се намираше в опасност?

— Вече си будна? — попита и гъвкаво, сякаш се плъзна, тръгна към осветения от слънцето правоъгълник. Ботушите му за езда бяха лъснати до блясък, а над тях плътно прилепналите панталони в цвят каки.

Видя как тя трепна, но почти мигновено се овладя и възвърна израза си.

— Така излиза. И сега, когато отново си тук, искам да ми помогнеш да напусна това ужасно място! — Очите й бяха изпълнени с решимост.

Имат цвета на океана при залез, помисли си той.

— С носилка или на кон, мадам?

Тя премигна при тази неочаквана отзивчивост.

— Което е по-бързо.

— О, най-добре е с носилка. Но за да се измине пътя до Коломбо по крайбрежната ивица, ще потрябват десетина носачи. Предполагам, че ще стигнете най-много за седмица, ако не ви пресрещнат леопарди или бандити, които просто чакат невнимателните пътници. С кон за десетина дни може да се добереш до планините Канди. Е, може и с волска каруца, но сигурно ще ти бъде много неудобна.

Небрежно се подпря с рамо на вратата. От позата му личеше явна подигравка.

— Каквото и да е! На колене ще пълзя, само и само да се махна от тебе!

— Наистина ли? Както и да е, няма да се наложи, защото не можеш да пътуваш по нито един от изброените начини. Нямам излишни нито носачи, нито коне, нито волски каруци. В случай, че не си забелязала, мусонът ще връхлети днес-утре, а аз трябва да събера чаената реколта преди да завалят дъждовете. Ако е останало нещо за събиране. Не, засега оставаш тук, Angrezi. Може би по-късно ще се опитам да уредя нещо, ако ме убедиш, че не си изпратена при мен от Ръксли.

— Ти си долен лешояд! — пръстите й се свиваха и отпускаха в скута й. — Не можеш ей така…

Пейгън щракна с пръсти.

— О, каква липса на маниери, скъпа! Страхувам се, че думите, които излизат от устата ти, напълно развалят представата за благоприличие, която вдъхва лицето ти.

— Нищо не вдъхвам, отрепка такава! Аз съм това, което изглеждам — благоприлична английска дама, която иска да избяга от нахалния глупак, явно слънчасал от безмилостното тропическо слънце!

Тънките й бели пръстчета се свиха в юмручета.

„Не си значи толкова хладнокръвна, колкото изглеждаш, Синамон. До довечера ще бъдеш още по-притеснена, обещавам ти!“

— Обърни се и ми покажи какво е направила Мита с гърба ти!

— Я върви при сатаната, скапан господин Пейгън! Искам да се махна оттук! Сега! Не чу ли?

Пейгън гледаше как върху лицето й се изписа цяла палитра от цветове и емоции. Прекалено красива беше, по дяволите! Жена, която може да превърне в действителност всички мечти и надежди, които един мъж е решил вече за безвъзвратно погребани.

Той бавно се отблъсна от рамката на вратата и тръгна към нея, като през цялото време я изгаряше с погледа си.

— Не се доближавай! — просъска тя, очите й потъмняха от ярост.

И може би от мъничко страх?

— Така или иначе, искам да видя гърба ти, Angrezi. Уверявам те, че за теб ще бъде по-достойно, ако не се съпротивляваш.

Тя демонстративно кръстоса ръце на гърдите си.

Край на търпението ми, реши Пейгън.

— Я се обръщай да видя гърба ти — изръмжа той.

Тя не помръдна.

Веднага!

— Ти, добри човече, можеш да вървиш там, където вече ти казах!

Ониксовите му очи станаха ледени.

— Току-що подчертах каква изискана дама си с всичките тези труфила върху теб. Но ако искаш да поддържаш това впечатление и занапред, ще трябва да се научиш да държиш езика зад зъбите си.

— Хич не ме е грижа за впечатлението, което правя. Особено пък на теб!

— Така ли? Ами тогава няма да е зле да обмислиш по-внимателно положението си, Синамон. В момента ти си в моята стая, в моите земи, в началото на петдесет мили непроходима джунгла. Ако реша да те изхвърля, миличка, за броени минути ще се озовеш до колене затънала някъде, където е пълно я с крокодили, я с пиявици… — очите му се присвиха. — Виждала ли си някога истинска пиявица?

Тя не успя да прикрие потръпването си.

— Не? Уверявам те, че няма да ти харесат. Някои са по-дълги от ръката ти. Улавят и най-малкото трептене и така усещат движението на човека. Докато мигнеш, и вече са се събрали цели пълчища, полепени върху гъстия килим от растителност и готови да се нахвърлят. Лошото е, че направо е невъзможно да ги държиш далеч от ботушите си. Нищо не усещаш, само мигновено побоцкване по кожата. Но като погледнеш, ботушите ти вече са пълни с кръв. Собствената ти кръв.

Тя пребледня.

— Не… не вярвам.

Той безжалостно продължи:

— Разбира се, ако не пиявиците, леопардите ще ти видят сметката. Или пък змиите — кадабарски дракони им казват. Отровата им е толкова силна, че убива само ако я вдъхнеш. Да, колкото повече се замислям, толкова повече настоявам да прецениш следващите си думи много, много внимателно.

Лицето й побеляваше все по-силно. Добре! Крайно време беше да разбере до каква степен положението и зависеше от волята му.

Не че имаше намерение да я пусне в джунглата. Тя нямаше да преживее там повече от час. Но ако му