всяка една от тези похвали, любов моя. Наистина си изключителна в тази рокля.
Съпругата му от час насам отвърна с дълбок реверанс. Когато се изправи, по лицето й бе изписано неудържимо желание да направи някаква пакост.
— Сигурна съм, че гостите ти са решили, че е много ексцентрично от моя страна. — Тя погали с ръка талията си и широките атлазени поли. — Но си помислих, че просто съм длъжна да облека сватбената рокля на майка си. Разбираш ли какво искам да кажа? А още повече, че я открих отново след толкова много години.
— Напълно те разбирам.
Тони я целуна по бузата, а слънцето се отрази в изкусно изработените филигранни обици на Чеси, направени от злато и скъпоценни камъни. Подобна гривна блестеше върху китката на ръката й — подарък от херцогинята на Кранфорд, същата, която бе откупила от бижутера на „Кързън Стрийт“. Той хвърли бърз поглед през рамо.
Две матрони в тъмносиво се устремиха към малкия павилион на хълма, където изчезнаха от погледа му.
— Боже мили! Ако не побързаме, ще трябва да стоим тук целия следобед.
Чеси каза нещо под носа си. Повдигайки полите си, тя се шмугна покрай него в лабиринта от храсти. Тони я настигна след няколко мига.
— Лудетино. Скоро репутацията ми съвсем ще е провалена.
— Така ще си отмъстя, че ме метна през рамо и ме внесе в странноприемницата като проста… Като… Е, знаеш какво.
Морлънд хвана блестящ кичур от гарвановочерната й коса и го поднесе към устните си.
— Хайде, хайде, скъпа! Може всичко да съм ти казвал, но никога не съм те наричал проста.
Чеси го погледна подозрително. В следващия миг те дочуха тих смях наблизо. Чеси извърна глава.
— Но това беше…
Секунда след това пред тях застанаха Джеймс Камърън и съпругата му.
Косата на Лизи бе разпиляна по раменете, а бузите й бяха зачервени. И това доста й отиваше.
— Чеси! — възкликна тя.
— Майко!
— Ние точно… Джеймс си мислеше, че…
Бащата на Чеси се засмя.
— Чеси знае точно какво съм мислил и има доста вярна представа за това какво сме правили, скъпа. Няма нужда да й се обяснява.
Руменината по бузите на жена му се сгъсти.
— Но…
— Най-вероятно е двамата с Тони да са дошли тук със същото намерение.
Графът на Морлънд се усмихна закачливо на стария си приятел.
— Надявахме се да бъдем сами. Но трябваше да се досетя, че предварително си се ориентирал за всички спокойни местенца наоколо.
— Предварителната подготовка винаги е много полезна, момчето ми. Предлагам ти да запомниш този съвет. — Джеймс погледна към съпругата си. — Е, скъпа, да се поразходим ли? И да ги оставим на спокойствие да бъдат неразумни?
Лизи бе възхитена от вида на Чеси, облечена в бухналата бяла рокля. Изведнъж сведе поглед. Джеймс забеляза как незабелязано избърсва една сълза.
Внимателно хвана брадичката й и вдигна лицето й.
— Никакви сълзи, скъпа. Не днес.
— Просто… съм толкова щастлива. — Тя взе кърпичката, която той й подаде, а след това се обърна към дъщеря си. — Знам… знам, че все още не можеш напълно да ми простиш и може би още ме мразиш… Не мога да ти се сърдя за това. Толкова пропилени години.
— Да те мразя? Напротив! Очарована съм от откритието, че имам майка след толкова много години. — Чеси сърдечно прегърна Лизи. — Освен това изглеждаш толкова млада, за да ми бъдеш майка. Не си ли съгласен, татко?
Джеймс Камърън прочисти гърлото си, предпочитайки да не споделя своето мнение по въпроса, преди той и съпругата му да се озоват на по-закътано място.
— Хайде, Лизи — нареди той троснато. — Да оставим тези деца на мира. И колкото по-рано приключим с нашите задължения към гостите, толкова по-бързо ще успеем да се измъкнем и да се усамотим.
— Джеймс… Какво ще си помислят Чеси и Тони?
— Какво ще си помислят ли? — Камърън се усмихна накриво. — Ами същото, което и ние, скъпа.
— Но те не могат!
— Нима? А според мен е по-добре да направят точно това. Иначе как ще се сдобия с внука, който копнея да друсам на коленете си? И да го науча на всичките си нови техники при разкопките?
Лизи вдигна брадичка възмутено.
— Джеймс Камърън, ти си без съмнение най-влудяващият, най-невъзпитаният мъж, когото някога съм имала нещастието да срещна. Ела с мен сега. Имам да ти казвам няколко думи и не желая Чеси да ме чуе.
Джеймс Камърън вдигна вежди.
— Само няколко думи ли, скъпи?
Жена му така го изгледа, че той покорно тръгна след нея, като я остави да го отведе към павилиона.
— Трябва да им покажем кой командва, Тони — подметна той през рамо.
— Разбира се! Нали ти правиш точно това в момента. — Морлънд се забавляваше неимоверно много от поражението, което неговият приятел претърпя току-що.
Съпругата му заби лакът в ребрата му.
— Докато още сме на тази тема, милорд, защо не ми покажете на мен! — Очите й блестяха подозрително. — Кой да командва, искам да кажа.
— О, никога не е имало и най-малкото съмнение, скъпа моя. Това си ти, разбира се. Още от онази нощ, когато ме хвърли във водите на Южнокитайското море, защото те обвиних, че имаш мършави крака.
— Мършави крака ли?! Никога в живота си не съм имала мършави крака! Е, може би за известно време, когато бях осемгодишна. Но… Чакай, ще ти докажа. — Тя вдигна високо полите си и разкри краката си до колената, обути в копринени чорапи и атлазени жартиери с цвят на праскова и украсени с розетки от перли. — Виждаш ли? — попита тя победоносно.
— Да, наистина — отвърна графът дрезгаво.
— Още ли твърдиш, че са мършави?
— Съвсем не, сърце мое. — Очите на Морлънд потъмняха. — О, Чеси. Това бе доста неразумно от твоя страна. Бях търпелив досега, но тъй като церемонията вече приключи, май няма да мога да…
Той не довърши. Жена му бе събрала полите си и се отправяше към центъра на лабиринта. Тя сякаш също не си бе губила времето, защото безпогрешно се движеше по правилния път.
— Върни се обратно!
Вятърът донесе до него звънкия й смях.
Настроен философски, Морлънд спря минаващ прислужник и постави в джобовете си две гравирани кристални чаши и бутилка изстудено шампанско.
Нетърпеливо се усмихна. Истината бе, че знаеше пряк път, който Чеси надали бе открила. Пъргаво се запъти към стената от храсти, където потъна.
Захили се, когато изскочи пред нея. Хвана я тъкмо преди да свие встрани.
— А сега, лудетино, ще си платиш скъпо и прескъпо! — Хвана я през кръста и я затегли към дърветата насред лабиринта.
— Тони? Къде ме водиш?
— Ще видиш.
— Тони, спри веднага. Искам да знам.
Съпругът й я дръпна зад старо брястово дърво точно в момента, когато херцогинята прекосяваше билото
