на възвишението, следвана от херцог Уелингтън и двама офицери.
— Мога да се закълна, че ги видях тук само преди секунди — казваше възрастната жена. — Тони защо ме избягва?
Уелингтън хвана херцогинята подръка и я поведе обратно към гостите.
— Може би, скъпа Амелия, младите искат да останат сами. Новобрачните двойки понякога изпитват това желание, не знаеше ли?
Докато я отвеждаше, все още протестираща, херцогът се обърна и се загледа към мястото, където Тони и Чеси се криеха. Тони подаде глава и херцогът му намигна заговорнически.
— Сега разбирам защо е победил при Уотерлу — промърмори Тони. След това хвана Чеси за ръка и я повлече към прясно окосената ливада, където слънчевата светлина танцуваше между тревите.
Най-после Тони спря. Пред него имаше огромно дъбово дърво. Около дънера се извиваше спирала от дървени стъпълца, водещи към елегантна къщичка в короната.
Чеси бе поразена от огромните размери на дървото. Аметистовите й очи се разшириха.
— Това не е…
Морлънд наблюдаваше лицето й. След това тя се засмя.
— Това не е ли горската къщичка на Елспет и Джеръми?
— Те много настояваха да те доведа тук, любов моя. Елспет смяташе, че няма да искаш да прекараш тази нощ много далеч от дома. И според нея, това е най-добрият начин да ти кажа „Добре дошла“ в Севъноукс. На място, където можем да сме съвсем сами.
Чеси рязко си пое въздух.
— Тони, не си й казал, че… Ами за…
— Разбира се, че не. Но понякога ми се струва, че това петгодишно момиченце е като зряла жена на петдесет! Какво друго да си помисля, като гледам как командва онзи хлапак Барнаби. А момчето направо я боготвори. Напомни да не забравя да накарам Уитби да открие родителите му. — Той се намръщи. — Но може би… Ако не ти се нрави къщичката на дървото…
— Идеята е чудесна! Колко умно го е измислила Елспет.
— В такъв случай, след теб, любима. Бих те пренесъл на ръце през прага, за да спазим традицията, но май няма да успея, защото прагът е на петнадесетина метра от земята — усмихна й се накриво.
Чеси разбра, че в този момент си мисли за коляното, което щеше да остане осакатено завинаги.
Нежно прокара ръка по бузата му.
— Каква традиция да спазваме в тази абсолютно нетрадиционна обстановка, любов моя — прошепна тя.
Мускулче заигра на челюстта на Тони. Хвана ръката й и я поднесе до устните си.
— Някой ден може и да проумея с какво съм заслужил жена като теб, сърце мое. Но дотогава… — Хилейки се дяволито, той бръкна в джобовете си и измъкна бутилката и чашите.
— Никога нищо не забравяш, разбойнико!
— Никога, скъпа моя! — Поклони й се. — След вас, мадам.
Чеси прихвана огромните атлазени поли. Очите на съпруга й потъмняха, щом видя показалите се бели бедра и жартиерите с цвят на праскова.
От възвишението се чу шум.
— Бързо — подкани я Тони.
Чеси започна да се изкачва нагоре, а бухналите бели поли и дългите дантелени ръкави се развяха, огрени от слънцето.
Понесен от порив на вятъра, белият атлаз се изду, затанцува около лицето му и погъделичка Тони по бузата. Ръководен от дяволит импулс, Тони леко се наведе и пъхна глава под полите й.
— Боже Господи, какви са тези дантелени работи, които си сложила, жено?
Чеси му се изсмя отгоре.
— Това, мили съпруже, са дълги долни гащи.
— Само не ми казвай, че си възприела тази чуждестранна мода? Тя е направо скандална!
— Така ли? — Лицето на Чеси бе самата невинност. — Тес ме уверяваше, че са много шик. Донесе ми ги от Париж. Ти знаеше ли, че тя се е занимавала с контрабанда! Дори ми каза, че ако обещая да съм много внимателна, ще ме вземат с Дейн, когато…
— Само през трупа ми! — изръмжа Морлънд. — Явно ще трябва да поговоря с Дейн. Тази жена плаче за здрава юзда. Не искам и да чувам как те въвлича в подобни безумни приключения. Сякаш пък на теб ти е нужно окуражаване.
Белият атлаз отново се повдигна и покри лицето на Морлънд.
Той отново пое дълбоко въздух.
— Долни гащи! О, небеса, те са… почти невидими, украсени с всичките тези дантели. — Гласът му ставаше все по-пресипнал.
— Тес каза, че направо подлудяват мъжете. А тя би трябвало да знае, като се има предвид… — Чеси внезапно млъкна.
— Като се има предвид какво?
— О, не! Не бива да казвам.
— Да кажеш какво? Че тази жена е мъжкарана? Лудетина?
— Не. Че е бременна.
Морлънд замръзна.
— Така ли? Чудех се колко време ще мине, докато… — Той се изкашля. — Е, поне това ще я държи настрана от неприятностите известно време. Дори като се замисля — ще държи и двамата настрана. — Той тръгна нагоре по стъпалата, клатейки глава. — Долни гащи, как ли пък не.
В следващия миг спря.
— На какво мирише. Ако не бях сигурен, че е невъзможно, щях да се закълна, че мирише на гардении.
— Така е. — Чеси му се усмихна от високото. — Подарък е от херцогинята. Специално е наредила да приготвят екстракта от цветята в зимната й градина. — Чеси сведе клепачи. — Каза, че щом са въздействали веднъж, нямало начин да не въздействат пак.
В този момент последва нов порив на вятъра и той отново зърна незабравимата гледка от атлаз с цвят на праскова и чисто бели дантели. Морлънд притвори очи, а ръцете му здраво стиснаха дървеното стъпала.
— Господ да ми е на помощ.
Морлънд усети кръвта му да закипява. Това някакъв заговор ли беше? Само още няколко минути и щеше напълно да полудее.
— Въздействало ли? — Гласът му бе стегнат. — Въздействало за какво?
— Нямам никаква представа. Надявах се ти да ми обясниш. — С език Чеси леко навлажни долната си устна. — Или по-точно — да ми покажеш.
Морлънд осъзна, че направо е обречен. Как щеше да запази разсъдъка си при тези еротични атаки? Но, по дяволите, този път той не желаеше да бърза! Този път искаше да е бавен и опитен и цялостен, докато Чеси направо полудее за него.
И щеше да успее да го направи!
Ръцете му се напрегнаха.
— Продължавай да се катериш, палавнице. И докато го правиш, можеш да ми съобщиш какви други изненади си ми подготвила.
Смеейки се тихичко, Чеси хвана полите си и влезе през вратата на къщичката в короната на дървото. А след това замръзна на място.
Вътре дървените дъски по пода бяха покрити с ориенталски килим, с пръснати по него копринени възглавнички. На прозорчето весело се полюшваха от лекия вятър алени перденца, извезани със златна сърма.
— О, Тони!
Морлънд поклати глава от учудване.
— Тези двамата наистина са помислили за всичко. Да не забравя да ги похваля и да им благодаря. —
