Но изведнъж дочу — не с ушите си, а със сърцето си — когато тя промълви:
— Искам теб.
Тя го потопи в наслада, а тялото й остана застинало нагоре, когато продължи:
— О, Боже. Така… С теб. Вечно…
И той стана пленник на нейната страст завинаги — изпълнен с ненаситен копнеж към тази страстна евина дъщеря.
Герой в нейните боготворящи, го очи.
Това бе най-ужасното нещо, което някога бе вършил. Осъзнаваше го.
Но в мига, когато нежните викове на Чеси звънтяха в ушите му, когато краката й го обгръщаха, а облекчението, се изливаше от него като стихиен поток, графът на Морлънд откри, че нищо друго не го интересува.
Когато тя се събуди, той бе облечен, стоеше до прозореца и се взираше в нощта.
— Тони? Ти…
— Добре съм. — Извърна се и се усмихна горчиво. — Е, може би не съм съвсем добре, но поне нямам вече чувството, че съм мъртъв… или че ей сега ще умра.
— Защо си облечен?
Той въздъхна.
— Дошъл е куриер от Форин Офис. Уитби се качи да ми съобщи. Постарах се да не те безпокоя.
— Не си. — Чеси се прозя и се протегна. — Признавам, нямах никаква представа. Нищо не съм чула.
— Ти изкара две тежки нощи.
— Така ли? — Гласът й — нисък и дрезгав накара косъмчетата по врата на Морлънд да настръхнат. Напрегна всичките му мускули. Графът отчаяно се опита да не му обръща внимание.
— Благодарих ли? Надявам се, че съм го сторил.
— Направихте го, милорд. Около петдесет пъти вече.
Дори не се усмихна на закачката й. Чеси съзря в очите му решителност и това я изплаши.
— Какво има?
— Справедлив въпрос. Става дума за гордост, предполагам. И за чест. Много отдавна ти дадох обет, Чеси. Казах, че ще бъда твоето сърце, твоят воин. Срещу всякакви неприятели. Но… Но чувството между нас просто не може да изчезне. А аз съм прекалено изхабен и съсипан, за да съм подходящ за теб. И точно затова ти би трябвало да побегнеш от мен колкото се може по-смело и по-бързо.
— Това ще помогне ли?
— Не знам. Не съм сигурен, че ще те пусна вече, дори да настояваш.
Чеси бавно се надигна в леглото. Гъвкавите й мускули — от краката до раменете — бяха толкова изящно оформени, че Морлънд усети внезапна болка в слабините.
— Радвам се да го чуя, английски варварино. — Тя се доближи и докосна с пръсти стегнатата буза с едва набола брада. — Баща ми винаги казваше, че съдбата се кове от мъжките сърца, а не от звездите. Ако това е така, искам ти да бъдеш моята съдба.
Морлънд се намръщи.
— За жалост, баща ти често приказва глупости.
Чеси се усмихна и нежно прокара пръст по твърдата му, волева брадичка.
— Не, той е гений. Глупакът си ти, Тони Морлънд, въпреки целия ти прехвален житейски опит. — Погледът й се спусна надолу, към плътните му устни. — Мой глупав приятелю. Мой приятел завинаги. — Гласът й стана дълбок и приглушен. — Моя най-съкровена любов.
Тя освободи най-горното копче на ризата му. Усети го да потръпва.
— Недей, Чеси. Не ме улеснявай в момент, когато се мъча да изброя всички причини, поради които не бива да оставаш. Баща ти би ми изтръгнал сърцето със собствените си ръце, ако узнае какво съм правил с теб в моето легло през изминалата нощ.
Чеси сведе мигли като черна коприна над сияещи като аметисти очи. Гласът й стана тих, тъжен.
— Съжаляваш ли?
— Боже Господи, не.
— А… Желаеш ли ме? Поне малко?
— Поне малко ли? О, небеса, бих могъл да те държа тук с години и никога да не ти се наситя. Думата желая не може да изрази чувствата, които изпитвам към теб.
Погледът на Чеси се спусна към опънатия плат между бедрата му.
Неподготвеният й ум бавно започна да схваща. Намръщи се, готвеше се да зададе въпроси като „защо“, „как“, „кога“.
После обаче реши, че думите нищо няма да й обяснят.
Прегърна Морлънд през врата. Разкопча още две копчета и усмихната го придърпа до себе си на леглото.
— Какво…
— Стига си приказвал, варварино.
— Чеси, не смяташ… Аз съм най-лошият…
После млъкна. Потрепери, когато нейните устни започнаха да галят топлите тъмноруси косъмчета на врата му и продължиха надолу.
Чеси премигна, загледана в набъбналото мъжко зърно. Зачуди се…
Няма редно и нередно — бе казал той. — Само каквото желаем или не желаем.
А това, което тя желаеше сега, бе да усети вкуса му. Навсякъде.
И започна да опитва. Той ухаеше на сол и цитрусов плод, на дим и мъгла, усещаше се едва доловимият мирис на медицински джинджифил.
— Чеси! — Гласът му бе неясен. — Чеси, помогни ми. Боже, недей…
Тя избра него. Предпочете да почувства всичко това. И ако утрешният ден й донесеше сълзи, нямаше да съжалява. Животът бе прекалено кратък, за да изпитва угризения. Внезапното нападение преди две нощи я бе научило на това.
Разтвори ризата и леко докосна гръдта му с език; остана възхитена, когато го усети да трепва, а силните му ръце да се отпускат на раменете й.
— Ти… Това…
Той издаде звук, пълен със смях и с огромна болка.
— Какво, моя малка обеснице? Искаш да знаеш дали това беше раят. Дали беше мъчение? Дали беше най-изпепеляващото нещо, което някога съм преживявал? Отговорът е „Да!“ — „Да!“ на всички тези въпроси.
Окуражена, Чеси сплете пръсти в тъмнорусата му коса и сведе поглед надолу, където мургавата кожа се скриваше в бричовете, изопнати от пулсиращата му мъжественост.
Косата й се разпиля по гърдите му — синьо-черно върху меднорусо, нежен облак върху неподправена мощ.
В този миг лорд Морлънд отказа да се съпротивлява. Прокара пръсти дълбоко в този тъмен облак, без да смее да повярва, че всичко това е истинско, обхванат от опасението, че сънят може да изчезне, подобно на всички останали преди това.
Но може би, ако повярваше достатъчно силно, ако го желаеше изключително много…
Пръстите й, нежни като шепот, танцуваха по тялото му. Тя неумело търсеше копчетата, които все още й пречеха.
А той усещаше всеки неин несигурен жест с цялото си тяло. Удиви се от смелостта й. Мили Боже, нима можеше да я обича повече, отколкото сега, в този момент? Но с всяка изминала минута успяваше да стори точно това.
И тогава…
