Тогава тя напипа първото копче на панталона му. Бавно го освободи.
Той отметна глава назад и потръпна, когато и следващото се разкопча.
Но символът на неговата мъжественост вече бе толкова огромен, така набъбнал, че панталонът не се свлече. Морлънд преглътна една ругатня, докато усещаше топлия й дъх на кръста си и се изпълваше с болка.
Копнееше да свали и захвърли непотребната дреха, така че нищо да не се изпречва между тях.
Но не го направи. Защото сега се осъществяваше нейната мечта.
Простена, когато тя внимателно започна да смъква опънатия плат. А след това усети горещия й дъх.
— Аз… Той…
— Боже. Ако желаеш — вземи го. Това е всичко, което някога съм искал. От теб.
Крайчетата на устните й се извиха нагоре. Той усети усмивката й, лека и нежна, когато докосна изгарящата му кожа.
А след това пръстите й бяха върху плата и се движеха в ритъм, който му причиняваше сладка агония. Чувстваше се като в рая.
Най-накрая набъбналият, огромен член изскочи освободен. Стисна устни, за да овладее силата на страстта, като същевременно копнееше да се слее с нея.
Но не го направи. Неговата мечта… нейната мечта.
Тяхната мечта, осъществяваща се с неописуема наслада.
Чу накъсания й смях и стисна зъби, когато усети да го докосва.
— Той е толкова… голям. Толкова… набъбнал. Винаги ли е така?
Пръстите й нежно го галеха и той научаваше нови значения на думите рай и ад. Сурово се изсмя.
— Не, слава Богу, не е. Но всички тези приказни, невероятни неща, които ми правиш, го карат доста да… набъбне. В манастира учиха ли те как да измъчваш? Чувал съм, че китайците са изкусни майстори.
Тя веднага го освободи от прегръдката си.
— О! Аз… Нараних ли те? Затова ли той…
— Само да си помислиш да спреш, ще те убия, моя красива, малка вълшебнице.
— О… — Тя бавно започна да се досеща. — Тогава…
После се усмихна и продължи с отмерените движения на умното, задоволено котенце, на което я бе оприличил. Морлънд усещаше усмивката, докато Чеси се наместваше върху подутата му жадна плът.
Неговата мечта… Нейната мечта. Сърцето му преливаше от щастие, тялото му се къпеше в топлина, усещаше се потъващ все по-надълбоко и по-надълбоко в това тайнство. Почти загуби контрол.
Простена и едва успя да се овладее. Не съвсем ласкаво хвана лицето й и го придърпа към гърдите си.
— Защо…
— Защото те желая, Чеси. Сега. Без задръжки и без да остане нещо за даване. С дългите ти крака, стискащи ме здраво, докато намерим къде е вечността. Онова завинаги, в което се заклехме преди толкова много години насред сребристото китайско море.
Едрото му горещо тяло се намести отгоре й преди тя да успее да възрази. Плъзна ръка по корема й и остана очарован от моменталното й трепване, замаян от сладката топлина, която му подсказваше, че тя е готова, дори повече от готова за него.
Очите й, вперени в него от възглавницата, бяха огромни.
— Тони? Искаш ли…
— Да. О, Боже, да. Макар че съм глупак и пълен непрокопсаник за това, че…
— Не. Ти си чудесен — прошепна Чеси убедено. — Просто чудесен.
Босото й ходило галеше напрегнатия му прасец. След това му се усмихна разнежено и той усети, че е загубен.
— Няма да боли този път. Ще внимавам. Вероятно ще бъдеш леко ожулена, разбира се, но нищо повече. И ако направя нещо, което не ти харесва, Чеси — каквото и да е — просто…
— Тони?
— Да, сърце мое?
— Млъкни!
Послуша я. А след това й даде снова, което тя искаше. Даде й го сега и завинаги, докато внимателно проникваше дълбоко там, където винаги бе желал да бъде. Изстена, когато усети как тя леко се надига, за да го поеме.
Божичко, каква топлина. И каква сладка болка…
Дълбоко, после по-дълбоко… Слабо потръпване, а след това неговата и нейната топлина се сляха.
Скоро тежкото, тайнствено шумолене на чаршафите бе единственият звук, който се чуваше в стаята.
Най-накрая огромният свиреп звяр, наречен Лондон, започна да се събужда.
Първата светлина плахо се разля по тесните, опушени улици. Продавачи на цветя на висок глас хвалеха стоката си, а момчетата, които нощно време носеха факли, за да осветяват улиците, с посивели от изтощение лица бързаха към домовете си. Големият град се разтърси и зажужа, изпълвайки се с живот.
Но в предната стая на втория етаж на „Хаф Мун Стрийт“, дванайсет, зората бе нежна и галеща. Въздухът тежеше, почти неподвижен и сладникав.
И в това меко, замечтано утро графът на Морлънд отново склони жената, която винаги бе обичал, да легне под него. Очите й все още бяха натежали от съня, а тялото й бе изпълнено с наслада и възхитително пресищане.
Стоновете й бяха женствени, приглушени. Не разговаряха, а се отдадоха на невидимото плъзгане и на безкрайното допиране. Постара се за нея да е бавно и дълго, сякаш знаеше, че повече няма да са заедно.
Но искаше поне този път да се запомни. Желаеше Чеси да го съхрани в паметта си.
Завинаги, точно както той щеше да направи.
Дори след като го напусне — нещо, в което бе напълно уверен.
И докато я притискаше към себе си, той се опита да си внуши, че бъдещето не е важно. Че единствено сега има значение — това сега, в което бяха бедро до бедро и ръка до ръка.
Едно обезумяло сърце до друго такова.
Да, той наистина се опита — и най-странното е, че почти успя.
26.
— Време е, Чеси. Трябва да поговорим.
Дъждът тихо барабанеше по стъклата на прозорците. Свещта бе загаснала преди часове, а зората бе отдавнашен спомен.
Облегнат на таблата на леглото, Морлънд я наблюдаваше. На оскъдната светлина лицето му имаше цвят на бронз с кехлибарен оттенък, а косата му блестеше с десетките нюанси на златото.
— За утрешния ден. За вчерашния… И за писмата, на които никога не отговори.
— П-писма ли?
— Да. Онези, които ти писах в продължение на месеци. Мисля, че ми дължиш някакво обяснение.
За секунда Чеси си помисли дали да не отрече, че някога е получавала многобройните тънки листове. Истинско чудо бе, че въобще пристигаха, измачкани и изпокъсани, носещи щемпелите на десетки пощенски станции, пръснати из всички краища на Британската империя.
Калкута. Кайро. Пенджаб. Всички места, които Тони бе обиколил, след като напусна Макао. Много по- късно се бяха появили другите имена.
