Перлата на любовта

— Моите извинения, милорд, но… — Той се прокашля. — Настоявам за една минутка.

— Следващия месец, Уитби. Може би даже догодина.

— Но… вече пристигнаха пет бързи съобщения, милорд. — Гласът на Уитби изтъня извинително. — И сега, с последното, стават шест.

— Могат да почакат! Търговци или стари светски дами — нямам какво да им казвам. — Морлънд се наведе и докосна стегнатата гръд на Чеси. — О, Боже… догодина. Не по-рано от догодина.

Чуха се приближаващи се стъпки. Някой шепнеше в коридора. След миг се разнесе гласът на Уитби, по- притеснен от всякога.

— Но те са от него. От херцога, милорд! От самия Уелингтън. Прислужникът му казва, че Негова светлост е бесен и се е заканил лично да дойде, ако не получи отговор от вас до един час.

Морлънд въздъхна. Уелингтън.

Изведнъж осъзна, че онзи, другият свят, беше някъде много далече, почти не съществуваше. Единственото, което имаше значение, бе да е тук, с Чеси, в техния нов свят на чудеса и открития.

Проклет ад. Проклет, пъклен ад.

Уитби внимателно се прокашля.

— А и херцогинята… Лично изпрати няколко съобщения. Ъ-ъ-ъ… Осем, ако трябва да бъдем точни, милорд. Отнякъде е научила за вашето… ъ-ъ-ъ… премеждие и е изключително разтревожена.

Морлънд тихичко изруга.

— По-добре върви. — Чеси е копнеж наблюдаваше устните му. Пръстите й си играеха с космите по гърдите му.

— Да бъда проклет, ако успея да стигна където и да било, когато ме гледаш по този начин.

— Как?

— Сякаш искаш да направиш точно това, което и аз искам. В момента. Силно, дълбоко и бързо. А след това бавно. Блажено бавно и удовлетворяващо.

Чеси прехапа устни и се опита да се освободи, но Морлънд хвана ръката й и я поднесе към устните си. Пронизващите му тюркоазени очи не се откъсваха от лицето й, докато лекичко хапеше дланта й.

— Съжалявам, Чеси. Май наистина ще трябва да…

Чеси преглътна. Не още. Не толкова скоро…

Но тя успя да се усмихне ведро.

— Разбира се. Нямам нищо против. Сигурно имаш хиляди неща за уреждане.

— Ако беше нещо друго, ако беше някой друг, а не Уелингтън…

— Разбирам. Всичко е наред.

Не, почакай! Не тръгвай. Ако ме оставиш сама, ще трябва да премислям отново и отново какво съм сторила, да застана с лице към промените, които предстоят през днешния ден.

Но Чеси не изрече на глас нито една от тези тревожни мисли. Макар очите й да пламтяха с подозрителен блясък, усмивката и бе убедителна.

— Заминавай тогава. Колкото по-рано тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш.

Тя помилва за последен път бузата му, опитвайки се да запази грубоватото усещане от костта и мускула под топлата кожа.

Брадичката му потръпна при нейното докосване.

— Дай ми петнадесетина минути. Няма да се бавя повече. Дори престолонаследникът да дойде да трона на вратата.

Чеси отдръпна ръката си. Усмивката й трепна само за секунда.

— Двадесет. След това ще започна да мисля, че… съжаляваш.

— Да съжалявам ли? Никога.

Чеси с усилие преглътна и се размърда под него, след това седна, облегната на таблата на леглото, и придърпа чаршафа нагоре.

— Ще ги броя, предупреждавам те. Халатът ти е там, до паравана, на земята. И внимавай за счупените стъкла.

Тръгвай. Направи го бързо, преди да загубя и последните зрънца от своята решителност.

Морлънд продължаваше да стои неподвижно и Чеси си наложи едно гневно изражение.

— Изчезвай, варварино! На жената й е нужно поне малко време да прекара сама в края на краищата! Каква ли гледка представлявам?

— Прелестна гледка, мога да те уверя в това. — Очите му отново потъмняха. — Изглеждаш страхотно красива.

Чеси затвори очи и въздъхна.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, английски варварино. — Постара се гласът й да звучи непринудено и закачливо. — Двадесет минути е максимумът, който ти се разрешава, и няма да променя решението си.

След прощална, бърза целувка Морлънд се изправи и тръгна към вратата. Тялото му бе великолепно — широки рамене и силни бедра.

Чеси беше много горда от себе си.

Тя не заплака преди той да наметне копринения халат и да излезе в преддверието.

27.

— Страшно съжалявам, че ви безпокоя, милорд. — Уитби трудно догонваше графа.

— Няма нищо, Уитби. — Морлънд се опита да не показва раздразнението, което изпитваше. — Разбира се, че трябваше да ме уведомиш.

Не, не трябваше. Защо, по дяволите, съобщението пристигна точно сега? Защо просто светът не изчезне?

— Къде е?

— Ето го, милорд. — Уитби протегна запечатаното писмо.

Зловещо предчувствие нахлу в душата на Морлънд, докато пръстите му опипваха тънката хартия, запечатана с восък.

Печатът бе тъмночервен. С цвета на рана, чиято кръв току-що е започнала да се съсирва.

Той пропъди обзелото го глупаво безпокойство и разчупи печата.

Значи го бяха направили. Бяха открили един от членовете на Триадата. Морлънд стисна зъби. Оставаше да успеят да го накарат да проговори. Като се има предвид фанатизма на членовете на Триадата, нямаше да е лесно.

Морлънд бавно се извърна. С вдигната и опряна на рамката на прозореца ръка той се загледа в късния следобеден дъжд.

Пак дъжд. Странно, в Макао като че ли никога не валеше. Там дните се точеха безкрайни, дълги и златни, а нощите се спускаха като черно кадифе.

— Това ли е… Ще пратите ли някакъв отговор, милорд?

Морлънд бавно смачка бележката и я натъпка дълбоко в джоба на халата.

— Отговор ли? — повтори той разсеяно.

— На съобщението на херцога.

— Съобщението… — някакъв мускул заигра по челюстта му. — Да… Вероятно ще трябва. — Очите му потъмняха и той сякаш се върна в действителността. — Би ли казал на прислужника му да почака, Уитби?

* * *

Стаята е чудесна, помисли си Чеси, изпитвайки необяснима празнота. Странно, че не го бе забелязала преди.

Стените бяха покрити със сиво копринено моаре. Дебелата кувертюра на леглото бе с пурпурни пискюли. Офорти на английски офицери, плаващи по бурни морета, както и светли, деликатни акварели, изобразяващи английски военни пунктове по чуждоземни места, висяха но стените. В нишите бяха изложени