Защо сега? Защо не го оставеха на мира, след като войната бе свършила?
Но отговорът му бе добре известен. Отговорността бе негова, тъй като той бе автор на плана. Честта го задължаваше и не можеше да не откликне на молбата на Уелингтън, така както не можеше да престане да диша. Честта бе единственото, което го движеше от много време насам.
От десет години?
Тихичко изруга.
— А, и още нещо, Уитби…
— Да, милорд?
— Погрижи се, моля те, за мис Камърън. Храна. Дрехи. Каквото поиска. Кажи й — той прокара ръка през буйната си тъмноруса коса, — че може да се позабавя.
— Разбира се, милорд.
— След това изпрати съобщение до Севъноукс. Доколкото си спомням, братът на учителя на Джеръми приключи с учението си в Оксфорд. Пиши му, че се нуждая от него в Лондон. По един деликатен въпрос — добави Морлънд. — И го помоли да донесе читанки и няколко по-елементарни романа.
— Разбрах, милорд.
Докато прислужникът затваряше тихичко вратата след себе си, графът остана до прозореца, откъдето продължи да гледа към добре поддържаните розови храсти, които растяха в дъното на градината.
Но човекът, чийто силует се очертаваше в рамката на прозореца, не забелязваше нито червените цветя, нито зелените клонки.
Пред очите му беше само лицето на една жена — възхитително със своята честност и омайващо със своята тъга.
И той осъзна, че никога няма да я пусне да си отиде, че желае да прекара остатъка от живота си, борейки се, спорейки, опитвайки се да разбере нейните настроения, които се меняха всяка минута, и да я направи най-щастливата жена на земята.
Трябваше да успее.
Но нямаше да стане преди тази проклета работа с Джеймс Камърън и книгата напълно да е приключила.
— И тогава той заяви, че ще ни направи на бъз и коприва, ако ние двамата дори помислим отново за подобно нещо!
Чеси се облегна и се усмихна, докато Джеръми Лангфорд завърши разказа си с подкупваща усмивка.
— И ние не го направихме, мис Чеси. Мога да ви се закълна, че не го направихме. Макар мис Туитчет — нашата гувернантка — непрекъснато да ни разваля настроението с вечното си натякване.
Той погледна към Елспет, която го дърпаше за ръкава. Очите й бяха огромни.
— Какво значи бъз и коприва, Дже’ъми?
Брат й поклати глава.
— Не сега, Елспет — нареди той важно. Чеси се съжали над момиченцето.
— То е нещо, което не те кара да се чувстваш много удобно, скъпа. — Тя протегна чинията с последната от възхитителните лимонови пастички на мисис Харис.
— Защо не я вземеш? Аз повече хапчица не мога да сложа в устата си. — Видя как момиченцето се разкъсва между възпитанието и лакомията. — Съвсем в реда на нещата е. Помисли само колко разочарована ще бъде мисис Харис, ако не ги изядем всичките.
При тези думи Елспет се усмихна и взе последната сладка. След това се спря.
— Ами… Но мож’би вие бихте искали да си я разделим? — Тя гледаше Чеси с огромните си очи.
Чеси се потупа по гладкия като дъска корем.
— Не, не бива. Нали знаеш, човек трябва да внимава за фигурата си.
Приключил с петата си боровинкова кифличка, Джеръми се обади:
— Да не повярва човек, че и на вас ви се налага да мислите за подобни неща, мис. Изглеждате страхотно.
Той си прочисти гърлото и слаба руменина заля бузите му.
— Исках да кажа… Май така не се говори на възрастни.
Чеси се усмихна.
— Комплиментът е чудесен. — Теменужените й очи се смееха. — Ако трябва да бъда точна — най- хубавият, който съм получавала от дни насам.
Насърчено по този начин, момчето засия.
— Това си е самата истина. Хич не трябва да се притеснявате за фигурата си. И на мен ще ми достави голямо удоволствие да напердаша всеки, който би оспорил това! — За миг той изглеждаше доста войнствен и Чеси успя да скрие усмивката си, макар че усети странна утеха от готовността му да я защити.
В този миг някаква врата изскърца и се отвори. От горния етаж се изля порой от нареждания. Чеси замръзна.
После се изправи рязко, опитвайки се да изглежда безгрижна.
— Си… Сигурно е време за… ъ-ъ-ъ… лекарствата на граф Морлънд. Най-добре да отида да видя какво желае. Надявам се, че ще ме извините.
Джеръми скочи на крака.
— Разбира се. Ще го поздравите от нас, нали? Ние изобщо няма да пречим. Дори ще се погрижа Елспет да не настоява да я заведе до амфитеатъра на Астли този път.
Обути в ботуши крака прекосиха хола на горния етаж.
Чеси бързо се отправи към слугинското стълбище.
— Мис… Мис Франческа?
Гласът на Джеръми, плах и пълен с копнеж, я спря насред път. Тя се обърна на вратата, с ръка на резето.
— Да?
— Той… Той има голям късмет, че ви е намерил. Има… Има нужда от някого, така да знаете. Откакто се върна от Саламанка е по-друг. Като че ли… Сякаш избутва някакви неприятни неща настрани и все трябва нещо да прави. Сега е вечно зает, все пътува насам-натам, все нещо върши. А преди… Ами… Смееше се на най-различни неща. Намираше време да ни заведе на риба или да търси загубилото се котенце в конюшнята. Не че се оплакваме. Той е толкова добър към нас, като се има предвид… — Очите на момчето внезапно се навлажниха. — Но сега… Сякаш има нужда от нещо повече. Или от някого. Като вас. Елспет и аз го обсъждахме — и двамата мислим така.
Докато русокосото момиченце кимаше с глава в знак на съгласие, буца заседна в гърлото на Чеси. Пръстите й стиснаха резето.
— Колко сте… мили — промълви тихо тя.
След това се обърна и побягна към тъмнината на задното стълбище.
Нещо я привлече към стаята му за един прощален поглед. По-добре бе да напусне веднага, разбира се. По-добре бе да се измъкне през прозореца или да се шмугне покрай килера зад кухнята.
Та дори да излезе направо през парадния вход.
Но не го направи.
Не можеше. Не още.
Вместо това се прокрадна до мястото, където бе научила истинското значение на „загуба“ и „страх“. Където за пръв път бе усетила истинския вкус на рая. До мястото, където бе открила, че мечтите наистина могат да се сбъдват.
Искаше само още няколко мига да го съзерцава. Да почувства дъха на кожата му — свежа и ухаеща на лимонов сапун. Да прокара пръсти по колосаните бели чаршафи и да си припомни как я бе докосвал.
