и за миг вдъхна ароматния тамян. — Но не всичко е загубено. Ще започнем с жената. Знаем слабото й място.
— Англичанинът от „Хаф Мун Стрийт“ ли?
Възрастният мъж кимна.
— Точно така. От тебе ще излезе способен триад, Уи Фан. Сега слушай внимателно. Чух за някакъв чуждоземен дявол, който много се интересува от книгата на насладите. Той обаче се крие и ще бъде трудно да го намерим.
— Аз ще успея, господарю.
Старият триад се усмихна при тази самоувереност.
— Ще можеш ли? Ако го сториш, ще бъдеш добре възнаграден, тъй като човекът може вече но някакъв начин да е замесен в случая. Наеми всякакви помощници, от каквито се нуждаеш. Английските чуждоземни дяволи по доковете са готови на всичко за няколко късчета злато. Но първо се погрижи за жълтокосия чуждоземец. И този път нямаш право на провал, както преди. Избери внимателно момента и направи отровата по-силна. Англичанинът трябва да умре, защото разсейва жената и тя не търси книгата на насладите.
— Разбирам, господарю.
— Ще изпълняваш всяка моя заповед точно. Иначе ти и твоите потомци ще умрете от бавна и мъчителна смърт.
Докато димът от тамяна продължаваше да се вие нагоре, войнът се наведе напред и се заслуша внимателно.
— Какво означава това — девойчето на Камърън просто е изчезнало?
Облечена в копринен пеньоар, който разкриваше почти всички прелести на зрялото й тяло, лейди Луиза Ландрингам седеше с изправен гръб върху кадифения диван.
Помади и шишенца с парфюм с трясък се посипаха по пода.
Застаналият пред нея мъж, облечен в светлосиня ливрея на лакей, сви рамене, но по челото му избиха капчици пот.
Луиза бавно се изправи на крака, а пеньоарът се разтвори и разкри белите бедра и плътния окосмен триъгълник като гнездо между тях.
Лакеят звучно преглътна. Очите му се вторачиха в едрите изпъкнали гърди, които напираха от деколтето на ефирната материя.
— Ти си… — Господарката леко се намръщи и се приближи към него. Пръстите й погалиха покритите със сатен рамене. — …Уилсън, нали?
Почервенял и онемял, прислужникът успя само да кимне.
Кървавочервените нокти докоснаха врата му и го погалиха по ухото.
— Уилсън. Такова смело име — Пръстите се плъзнаха надолу, погалиха бедрата му. — Такова твърдо име…
— Моля за прошка, господарке, но вие не споменахте нищо за…
Внезапно лицето му се изкриви. Пръстите й умело откриха най-горното копче на панталоните и го разкопчаха.
— И така, Уилсън, дай да видя дали името отговаря на тялото ти.
Луиза Ландрингам прокара розовото си езиче по устните и те заблестяха от влагата. Но не за Уилсън мислеше тя, а за един рус граф с очи като сапфири.
Още едно копче се освободи.
— Разбира се, ако предпочиташ да не си мой слуга, не бих и помислила да те задържам. Ако имаш нещо по-примамливо предвид…
Мъжът шумно си пое въздух в момента, когато членът му изскочи на свобода. Гледаше надолу с невярващи очи, докато червените нокти обкръжаваха пламналата плът.
— Не… Недейте, лейди Ландрингам. Искам да… — Тръпки полазиха тялото му, докато опитните пръсти го галеха и караха кръвта в слабините му да пулсира. — Боже милостиви в небесата, никога не съм вярвал, че…
— Така е добре, Уилсън. Много добре… — Полуголата жена се усмихна на възбудената му мъжественост, потреперваща в ръката й.
Устните й се присвиха.
— А сега ще ме слушаш, скъпи Уилсън. Ще ме слушаш внимателно.
Тя заговори, като продължаваше да го гали. Изговаряше думите нежно и меко. Те звучаха по-скоро като любовни слова, но съдържанието им бе зловещо.
Когато приключи, слугата бе пламнал като божур. Едва дишаше и не можеше да говори разбираемо от обзелото го желание.
— А сега, Уилсън, след като си такова палаво момче, ще трябва май да те накажа. — Очите й се присвиха. — Доста строго, така че да ти стане горещо, да ти се прииска да виеш…
Бавно се отпусна на колене. Очите й бяха тъмни, непроницаеми. Отметна коприната от напарфюмираните си рамене и повдигна глава.
Рубинените й устни бяха отворени.
— Ела насам, Уилсън — прошепна тя.
Лакеят се приближи. Лейди Ландрингам все още се усмихваше, когато пое члена с устни и първият болезнен вик се изтръгна от гърлото му.
— Не мога, но дяволите, да повярвам! Как така е изчезнала?
Уитби се стараеше да не трепери при свирепия разпит на господаря си. Гледаше съсредоточено цветния мотив по облицованите с коприна стени.
— Тъкмо се канех да проверя какво става, когато Ваша светлост позвъни.
Лорд Морлънд прекоси салона, отвори парадната врата и огледа улицата. Лицето му бе помръкнало.
— Никой ли не я е видял да си тръгва?
Уитби определено изглеждаше притеснен и нервно подръпна крайчето на сакото си.
— За последен път са я видели в кухнята.
Русите вежди на Морлънд се вдигнаха недоумяващо.
— В кухнята. Какво, за Бога, е правила в кухнята?
— Ами… Опитвала е лимоновите пастички на мисис Харис, милорд — отвърна лакеят сковано.
— Опитвала е лимонови пастички? Ти за глупак ли ме вземаш, Уитби?
Прислужникът се изчерви.
— Не, разбира се. Нищо подобно…
Ръцете на Морлънд се свиха в юмруци.
— Тогава този път ми кажи истината, и то бързо, човече!
Дръпна завесите и се приближи до прозореца. С изненада откри, че трябва да се облегне на перваза за опора.
Само благодарение на желязната си воля Уитби се въздържа да не се втурне към Морлънд. Старият иконом знаеше много добре как ще бъде посрещнат всеки опит да му се помогне. Именно затова бе толкова благодарен на мис Камърън, че се появи, когато графът имаше нужда от помощ. Никой друг нямаше да може да му заповяда да лежи, докато не оздравее. И определено никой друг нямаше да може да го спаси от въздействието на чудовищната отрова, проникнала в тялото му с острието на ножа.
Прислужникът се понамръщи. Но къде, по дяволите, бе изчезнало това момиче? И защо? Тя бе
