необходима тук. Някъде в малките часове на нощта се бе оказало, че всички неволно са започнали да разчитат на спокойния й, трезв разум.
А графът, въпреки че лицето му оставаше каменно, вероятно най-много.
Уитби въздъхна, а Морлънд поднови бясното си кръстосване из стаята с ръка върху пулсиращата под бинтовете рана.
— Е?
— Негова светлост, младият граф, заяви че тя просто… е изчезнала.
— Джеръми? Боже милостиви, не ми казвай, че той я е видял?
Уитби кимна със съжаление.
— Скоро след като пристигнаха със сестра си, придружени от ядосаната и почти омаломощена гувернантка и двама лакеи. Мис Туитчет — май се казваше жената. Чух я да споменава, че никога досега не е имала нещастието да бъде гувернантка на две толкова неблагодарни, неподлежащи на възпитание жи… подопечни. Е, не ги нарече точно подопечни, милорд — прокашля се Уитби.
Лицето на Морлънд потъмня от гняв.
— Тя нарече децата животни, така ли?
Уитби кимна.
— Това бе точно след като извади мишката от пътната си чанта.
Морлънд неволно се усмихна.
— Така ли? — Той потърка бузата си. — Мис Туитчет, а? Не е ли тя онова същество с острия, стържещ глас?
Уитби кимна, възхищавайки се на точността на унищожителното описание.
Морлънд прокара ръка през дългата си тъмноруса коса.
— Не мога да си обясня защо наех тази проклета жена. Тя е с пилешки мозък и няма никакъв усет към децата. Изобщо не трябва да се занимава с деца.
— Така казахте и преди, милорд — вметна плахо Уитби.
— Тогава защо я наех?
— Май проблемът с животните за разплод изискваше незабавното ви пристигане в Йорк. След това бяха състезанията в Нюмаркет, а…
— Не ми напомняй, Уитби. — Морлънд ядосано разтри брадичката си. — Боже, каква каша. И не знам какво да правя с тях. — Очите на Морлънд заблестяха. — Мишка ли казваш? Ех, да бях видял това.
— А и змия имало, милорд.
— Змия ли?
— Доста голяма и на петна, доколкото разбрах. Влечугото изпълзяло от куфара на гувернантката и взело да търси мишката. Една от общите камериерки припаднала и имало доста голяма дандания в долния салон. Херцогинята тъкмо се готвела да си тръгва, нали разбирате, и…
— Херцогинята? На Кранфорд? И тя ли е била тук?
Устните на Уитби се изкривиха.
— Да, милорд. Май херцогинята и децата се бяха наговорили нещо. Когато мис Туитчет посегна и хвана ухото на младия Джеръми, херцогинята каза, че Джеръми трябва веднага да бъде оставен на мира. Тогава гувернантката заяви, че може и да напусне, а херцогинята одобри решението й, като добави, че никой не се нуждаел от нейните услуги. — Лицето на прислужника стана безизразно като маска. — Не че съм подслушвал или нещо такова.
— Разбира се, че не си — отбеляза Морлънд сухо.
— И къде е била мис Камърън по време на цялата тази врява?
— Ами точно това е, милорд. В цялата суматоха тя просто… просто е…
— Изчезнала?
Уитби тъжно кимна.
Лицето на Тони придоби замислено изражение.
— Това ли е направила? Съмнявам се.
Валеше дъжд.
Чеси се намръщи, стиснала между пръстите си ръба на протритите муселинови пердета. Миг след това ги пусна да закрият отново прозореца към мократа улица.
Дъждът напълно подхождаше на настроението й.
Но тя нямаше да плаче. Нямаше да тъжи. Дори бележката, пристигнала, докато е била на „Хаф Мун Стрийт“, не можеше да я накара да се разридае.
Чеси рязко се обърна и приглади туниката си за упражнения. Пое дълбоко дъх и се съсредоточи, опитвайки се да прогони горчивите, натрапчиви спомени.
Ръцете й се раздвижиха, вдигнаха се напред като лястовички в полет. Владееше се, докато търсеше темпото, с което мълчаливо да прекоси празната стая, стъпвайки по дирята на прокрадналия се слънчев лъч.
Само очите й издаваха вътрешно безпокойство, напрежение и тъга.
Бележката бе кратка, но много точна. Суидин й я бе прочел с недоволно изражение.
Не се виждай повече с жълтокосия англичанин. Той и без това прекалено много се интересува от книгата на насладите. Разсейва те и пречи на твоето дирене. Не пренебрегвай предупреждението. Ако не се вслушаш, жълтокосият ще умре. Много бавно. Много мъчително.
А след това и баща ти.
Копринените й пантофки се плъзнаха по дървения под, вдигайки облачета прах, които затанцуваха на светлината. Въздухът бе неподвижен и наситен с аромат на лимон.
Вероятно мисис Харис ги е изпрала, помисли си Чеси. А граф Морлънд бе отказал на самия престолонаследник да му я преотстъпи!
Кракът й се подхлъзна. Глезенът й се изви.
Тя изруга под носа си и посегна надолу, за да освободи пантофката. Но дървото сякаш бе залепнало за тъмната коприна. Чеси го възприе като някакъв таен знак, който не можеше докрай да разгадае.
Ядосано хвана пантофката и се намръщи, когато тя се изплъзна от пръстите й. Опита пак, като дърпаше по-силно.
С остър звук копринената пантофка се раздра на две.
Всичко това изведнъж й се стори ужасно смешно. Крехка и неподвижна, Чеси стоеше и се взираше в скъсаните краища на някаква черна коприна. Смях напираше в гърлото й.
Последваха едри бисерни сълзи, стичащи се безутешно по бледите й бузи.
Там, в смътната светлина, в стаята, ухаеща на лимон и прясно откъснати рози, тя разглеждаше унищожената си пантофка. Последната си пантофка.
Задавеният й смях отекваше във високия таван, пресеклив и накъсан като коприната в ръцете й. След това звукът се промени — стана дълбок и болезнен.
Докато се свлече на полирания под, все още стискайки глупавата пантофка. Тя вече ридаеше.
За пантофката е, опита да се убеди тя.
За мечтите.
За бащата, когото не можеше да намери, и за майката, която не помнеше.
Но докато притискаше здраво скъсаната коприна и усещаше как се напоява от сълзите й, тя знаеше, че се самозаблуждава.
30.
Някой тропаше на вратата.
