поболявате.
— Кой ще се грижи за… за графа тогава?
Младото личице издаваше твърда решимост. И в този миг така напомняше на лорд Морлънд, че направо разкъса сърцето на Чеси.
Тя видя, че няма начин да се отърве, без да създаде точно такава врява, каквато се надяваше, че ще избегне.
Прехапа устни и въздъхна.
— Добре, сър. Предполагам, че изглеждам ужасно.
— О, не. Не исках…
Чеси се засмя на неговото кавалерство.
— Разбира се, че не си искал. Хайде, води ме, смели рицарю. Нещо ми подсказва, че има дракони за унищожаване и ти ще намериш начин да го направиш.
Момчето изглеждаше изключително доволно от нейното изказване.
— Наистина ли мислите така? Боже, това е първият комплимент, който ми правят. Между другото, аз съм на девет — добави той важно. — Елспет е на пет.
Пълното пръстче излезе от устата на момиченцето.
— На пет и три-четвърти съм.
— Пет и три-четвърти — повтори момчето със страдалческа въздишка. — Вие наистина трябва да слезете долу с нас. Нямам търпение да чуя цялата история. Дори половината от това, което Джем, кочияшът, ни разказа да е вярно, е било невероятно. Но не вярвам… Искам да кажа, не трябва да съм невъзпитан, но ние дори не сме се запознали.
Чеси се усмихна и протегна ръка.
— Мис Франческа Камърън. Можете да ме наричате Чеси.
Джеръми леко стисна пръстите й.
— Толкова се радвам, че той… че графът е бил на вашите грижи, мис Чеси. Само като си помисли човек, че се мотаехме из Севъноукс абсолютно безполезни, а той е бил тук и е имал нужда от нас.
Палецът на момиченцето изскочи от устата й за втори път.
— Казах ти, че трябва да дойдем! Знаех си аз!
Момчето стисна рамото й.
— Този път беше съвсем права, немирнице. Прокл… ъ-ъ-ъ… Ужасно съм доволен, че ме склони. — Лицето му стана сериозно. — Разбира се, сега не бива да безпокоим графа. Трябва да го оставим да си почива. — Лазурносините очи на Джеръми се присвиха. — И на вас малко почивка ще ви е от полза. Изглеждате доста изтощена. — Той се изчерви и се изкашля притеснено. — Не че е редно така да говоря, разбира се. Не исках да кажа… Не че не изглеждате добре. Диамант от първа класа, нали разбирате?
Чеси не успя да се сдържи и се разсмя при такова екстравагантно сравнение.
— Че то си е така, мистър Джеръми.
— А, и хитрувате! — Бузите му станаха още по-алени.
В същия миг пълничките пръсти подръпнаха копринената туника на Чеси.
— Може ли да вървим вече? В кухнята е толкова приятно, когато мисис Харис готви. Тя не използва титли и не ни кара да седим мирно като порцеланови кукли. А аз съм мно-о-о-го гладна. — Брадичката на Елспет потрепери. — Само че на нея няма да й хареса, ако слезем долу сами, тъй като не е редно, че сме тук, нали разбирате? Така че… Мислите ли, че можете да дойдете с нас? За да обясните.
Чеси въздъхна. Е, какво значение можеше да има четвърт час? Особено когато графът седеше отчужден в кабинета си в очакване на важни сведения?
Междувременно Джеръми я хвана за другата ръка и я затегли към задното стълбище.
— Ама наистина, мисис Харис прави чудесни сладкиши! Херцогинята на Кранфорд какви ли не суми е предлагала на Тони, за да й я отстъпи, но той не ще и да помисли за това. Дочух, че самият престолонаследник му е правил предложение… Хиляда лири, каза Джем. Истинско състояние, но графът пак не се е съгласил.
Чеси изведнъж си спомни нещо.
— Не го ли направи? — промърмори тя едва чуто. — Дори за престолонаследника?
— Не — отвърна момчето развеселено. — А най-хубавото на мисис Харис е, че заделя най-вкусното за нас. Нищо, че обича да мърмори, че го прави.
В следващия миг стомахът му се обади доста шумно. Той се усмихна смутено, което го накара да изглежда много малък; нито на ден повече от деветте си годинки.
Чеси си помисли, че е доста привлекателен и уязвим и едва се въздържа да не разроши лъскавата му коса.
— Добре. Водете ни, сър.
Джеръми й се усмихна широко.
— Хайде, Елспет. Не се мотай — подвикна той през рамо, докато поемаше към задното стълбище, водещо надолу към кухнята.
Секунди след това Чеси се озова в светлото мраморно фоайе, разпъната между толкова сериозно изглеждащото деветгодишно момченце, стиснало едната й ръка, и лъчезарното, почти шестгодишно момиченце, увиснало на другата.
За миг Чеси се замисли какво ли още можеше да се обърка през този ден.
28.
— По дяволите! Проклятие!
Облечен в копринен индийски халат в алено и тъмносиньо, графът на Морлънд се извърна намръщено от огрения от слънцето прозорец.
Бе по-лошо, отколкото предполагаше. Много по-лошо.
— Кога пристигна това?
— Току-що, милорд.
Морлънд се взря в гъсто изписаните редове по дебелата хартия. Заловеният от Триадата бе погълнал отрова, скрита в дрехата му. Нещата никак не изглеждаха добре. Освен това не бе проговорил.
— Пратеникът все още долу ли е?
Уитби кимна.
— Тогава го задръж. Ще трябва да отговоря. — Пръстите на Морлънд мачкаха листа. — Въпреки че Бог ми е свидетел, не знам какво да напиша. — Той поклати глава, сякаш искаше да прогони неприятните мисли и се намръщи, когато болката преряза все още бинтованата му ръка.
По дяволите, кога най-сетне ще приключи всичко това? Мислите му непрестанно го отвеждаха в стаята горе, където го чакаше Чеси, с коса като синьо-черен водопад, разлял се по възглавницата.
При този образ желанието отново се събуди в него. Пръстите му се свиха, докато по тялото му се разливаше топлина…
Припомни си как се бяха любили веднъж и после пак, и пак, докато зората се пропукваше над димящите лондонски комини. И всеки път бе така задоволяващо, по начин, който Морлънд никога не бе преживявал.
Единственото, което искаше сега, бе да бъде при нея, с пръсти дълбоко заровени в косите й, а тялото му да се отдаде на новата вселена, която бе започнал да открива в нейните обятия. Но не можеше.
Не и докато тази проклета книга не бъде открита и докато съществува вероятността постигнатото от водената три години външна политика да се провали.
Лицето му съвсем помръкна, докато мачкаше хартията на топка.
— Донеси ми кафе, Уитби. Много кафе. И дрехи.
Огледа затрупаното с книжа бюро с тайното чекмедже и си даде сметка, че могат да минат часове, преди отново да е свободен. Трябваше да се изработят кодове. Трябваше да се влезе във връзка с информаторите, а някои от тях бяха на невероятни места.
Ръцете му потънаха дълбоко в джобовете, обзе го отчаяние.
