— Не е, нали? Но се налагаше, разбирате ли? Защото той ще отиде и ще каже на нашия… на графа. А пък той, от своя страна, направо ще ни одере кожите, ако разбере, че сме тук.
— На графа? Но кои…
— О, не се занимавайте с нас. Продължавайте да си гледате вашата работа. То и ние май ще тръгваме. — Ако момчето намираше за странно жена да се разхожда из къщата на графа, то бе прекалено добре възпитано, за да каже нещо по този въпрос. — Но може би трябва да ви помогнем да се ориентирате? Преди миг изглеждаше сякаш сте се загубила.
Чеси реши, че истината е най-добрата политика.
— Ами, аз просто се грижех за… графа. Той не беше… много добре.
Момчето се стъписа.
— Не е бил добре ли? Но аз мислех, че…
— Не се тревожи. Ще се оправи съвсем скоро.
Устните на момиченцето се изкривиха.
— Ще умре, нали? Точно както и те направиха! — Раменете й се отпуснаха и тя стисна трогателно парцалената кукла.
Брат й положи ръка на рамото й. В същото време се обърна към Чеси.
— Така ли е? Ще умре ли?
Чеси усети буца да засяда в гърлото й.
— Разбира се, че не. Та той е силен като бик… Просто имаше премеждие и се налага да си почива. До половин час, предполагам, ще се появи, ще крещи, че иска да закуси и ще прави живота на недобре платените си и неуморни прислужници истински ад. — Тя хвърли към децата изпитателен поглед. — Разбира се, стига състоянието му да не се влоши отново, когато ви види.
Лицето на момченцето просветна.
— Сетих се! Вие сте тази, която е спасила живота му, нали? Кочияшът Джем ни разказа за вас. Отначало не му повярвах, да си призная. Мислех, че иска да ни сплаши; като наказание, задето настоявахме да дойдем в Лондон. — Внимателно огледа копринените панталони и туниката на Чеси. — Лечителка, така ви нарече той. Предполагам, че затова носите тези… — Той осъзна, че не се държи прилично и силно се изчерви. — Извинете ме. Какви ги приказвам! — Изпъна прашното си палто, приглади масленозеленото си сако и хвърли поглед към момиченцето до себе си. — Извади си палеца от устата, Елспет — нареди той строго.
След това отново се обърна към Чеси и най-церемониално й подаде ръка.
— Казвам се Джеръми Лангфорд. Това е сестра ми, Елспет. Ние не трябваше да идваме тук, в Лондон. Но нашият… Искам да кажа графът, трябваше да се върне в Севъноукс в края на миналата седмица. А когато не си дойде, започнахме да се тревожим, че нещо пак не е наред. Затова решихме…
В този момент фигурката до него, която пристъпяше от едно краче на друго, не можа да се въздържи повече.
— О, я стига, Дже’ъми. Остави аз да разкажа! Първо се промъкнахме до конюшнята. После склонихме кочияша Джем да ни докара дотук, за да видим какво не е наред. — Тя се взря нагоре в лицето на Чеси с широко отворени очи. — Хубава сте — заяви тя непоколебимо. — Харесвате ми.
Миг след това Чеси усети една пълна ръчичка да се намърдва в нейната.
Метличеносините очи се разшириха още повече.
— Ще се ожените ли за нашия Тони? Ще бъдете ли новата ни мама?
Чеси пребледня като чаршаф. Мили Боже, нищо чудно че очите й се сториха познати! И на двамата — ясни и лазурни!
„Мама“, беше заявило момиченцето. Това трябва да са неговите деца! Защо не й бе казал?
Побиха я тръпки. Затвори очи, неспособна да погледне истината в лицето.
— Ш-ш-ш-т, Елспет! — сряза я остро момчето. — Виж как я разстрои сега! Не можеш ли и една мисъл да премълчиш?
— Не мога. И пък не искам!
— Нито пък искам — поправи я строго брат й. — И престани да си смучеш пръста като бебе.
— Но аз съм бебе! — Устничките на момиченцето започнаха да треперят. — Ще го направите ли? Ще се ожените ли за Тони?
Чеси инстинктивно протегна ръка и я погали по главата.
— Страхувам се… че няма да мога, скъпа. Но съм сигурна, че ще се намери някоя много по-подходяща от мен да стане ваша майка. Вашият ба… вашият Тони много го бива да намира жени, според мен.
Очите й се замъглиха за миг, след което се изправи.
— И така, сега вече наистина трябва да тръгвам.
— Трябва да се упражнявате, нали? Джем ми каза, че сте страхотна в редица странни неща. Биете се със сенки. Изкусно боравите с шпагата. Каза, че можете да отрежете ухото на човек от десет крачки, само като го погледнете. — Очите на Джеръми светеха от възторг. — Той твърди, че сте спасили живота на графа, като сте използвали магия и специални песни.
Чеси горчиво се усмихна. Бог знае какви приказки се носеха сред прислугата, откакто бе пристигнала!
— Няма никаква магия, повярвайте. А що се отнася до рязането на уши от десет крачки, нека приемем, че понякога ми се иска да можех.
— Боже, готов съм да се обзаложа, че ще успеете да го направите, ако решите!
Чеси откри, че се усмихва на подобно неподправено възхищение.
— Е, наистина трябва да вървя. Трябва… Трябва да забъркам още лекарства и… ами, още хиляди неща — довърши тя неопределено.
Разочарование се изписа по лицето на момчето. То се усмихна тъжно.
Прекалено тъжно за толкова малко момче, отбеляза Чеси. Мисълта я накара да се зачуди какви ли грижи са го накарали да порасне така бързо.
В този момент някаква врата се отвори наблизо. Силен глас прогърмя по коридора.
Глас, който накара стомаха на Чеси болезнено да се свие.
— Кажи му да изчака за отговора, Уитби. И… И ми го донеси тук. Независимо кога ще пристигне.
Толкова с твоите двадесет минути, моето момиче, помисли си Чеси, опирайки се на мраморната колона. Той като че ли изобщо е забравил за теб. Може да е бил доволен, че е имал причина да те забрави.
Тя гордо вдигна брадичката си, отпъди сълзите, които напираха в очите й.
— Извинете, но сега вече трябва да… — Пълните пръстчета стиснаха ръката й по-здраво.
— Но днес е денят за печене на мисис Харис — съобщи развълнувано момиченцето, наречено Елспет. — Тя винаги прави боровинкови кифлички и лимонови торти. Любимите неща на нашия Тони. И на мен. Бихте ли искала… Бихте ли искала да ги опитате?
Очите й бяха огромни, невинни. Пронизваха душата на Чеси.
Очи, сини като яйце на червеношийка. Очи като тропическо море. Очите на Тони.
Чеси успя да се усмихне, макар и насила.
— Ех… Ех, да можех, но наистина не разполагам с време.
Момчето я изучаваше мълчаливо.
— Графът май звучеше добре. Гласът му бе силен както обикновено. Но… вие не ми изглеждате добре, мис. Повярвайте, не искам да се меся, но… Искам да кажа, че сте съвсем бледа.
Чеси притвори за миг очи. Обзе я тъга, докато усещаше всичките нюанси на отчаянието. Преди тя не знаеше какво ще й липсва или какво значи да познаваш дълбоката, пронизваща сладост на неговата любов. Но сега… О, сега…
В следващия миг момчето я хвана за ръката с изненадваща сила.
— Това вече решава въпроса. Нямате вид на човек, който може да отиде където и да е. Най-добре да дойдете с нас. Мисис Харис знае какво да направи. Ще ви приготви чаша чай и ще ви сложи да седнете в любимия й стол пред камината. След това ще ви залее с приказки за Йоркшир и за всичките си племенници и племеннички и преди да се усетите, ще сте на крака. На нас винаги ни помага. А и не е редно вие да се
