Перлата на любовта

музейни експонати.

Буца заседна в гърлото й. Вдишвайки дълбоко, тя потърка бузите си. След това прокара бавно ръка по кадифения балдахин, в същия цвят като кувертюрата.

Съвсем като цвета на очите ти, й бе казал Тони само преди час.

Чеси, почувствала се изведнъж много самотна, обгърна с ръце раменете си.

Какво ставаше с нея? Как бе успяла само за един ден да загуби дисциплината, трупана с години?

И то сега, когато съдбата на баща й бе несигурна и зависеше единствено от нейните умения?

Бързо, преди да се е разколебала, Чеси нахлузи черната копринена туника и панталоните. С пантофки в ръка се приближи до вратата и я отвори.

Коридорът беше пуст. Далече, долу, откъм мраморното фоайе долови потропване на обувки.

Премятайки дългата си черна коса зад раменете, тя излезе в коридора. Само след няколко крачки се сепна от шума на изскърцваща врата.

— О, вие ли сте, мис Камърън? — Кръглото лице на мисис Харис грееше от добродушно любопитство. — Сигурно сте изтощена след всичките грижи, които положихте за господаря. Ще изпратя да ви донесат каквото поискате. Овесена каша? Кифлички? Варени яйца може би? Кое предпочитате?

Колко хубаво звучеше всичко. Но не разполагаше с никакво време.

— Може би по-късно, мисис Харис. Тъкмо се каня да…

Какво? Да избяга? Да тръгне преди графът да успее да я намери?

Чеси се намръщи.

— Искам да кажа… Трябва да отида да презаредя чантата. — Тя потупа черната кожена торба, която стискаше под мишница. — Билки…, нали разбирате? Имам да наточа и почистя различни игли.

Тръпки полазиха пълничката сивокоса икономка.

— Игли ли казахте? Господ да ни е на помощ, какво ще измислят още? Но да не ви преча, мис. Вие само пратете да ми съобщят, когато огладнеете. Днес е денят ми за печене и през цялото време ще бъда долу, в кухнята.

Усмихна се за довиждане, обърна се и с шумни стъпки се отправи към задното стълбище.

Тъкмо завиваше на първата площадка, когато почти се сблъска с една прислужница с лъщящи бузи и бяло боне, която тихичко си тананикаше. Съзирайки Чеси, тя бързо направи реверанс и се усмихна.

— Ама вие… Да не сте се изгубили, мис? С удоволствие ще ви помогна, ако е така. Салона ли търсите? Или може би мистър Уитби? — Тя стоеше в очакване.

Чеси преглътна ругатнята, която беше на устата й и също й се усмихна.

— Ами аз… Ъ-ъ-ъ… Имам нужда от… вода. Да, вряла вода.

Каква неправдоподобна история! Жената ще реши, че е малоумна!

Но младата прислужничка продължи да се усмихва и направи нов реверанс.

— Тогава сте на прав път. Надолу по стълбите и после вляво — там ще намерите кухненските помещения. Но аз с удоволствие ще ви помогна. Вряла вода ли казахте? За баня? Ако е така, ще накарам слугите да качат горе медната вана и…

— Не!

Прислужничката леко се намръщи, смутена от отчаянието в гласа на Чеси.

— Тогава…

Мисли глупачке! Чеси курдиса приветлива усмивка на лицето си.

— Не, не е за баня. Трябва ми за… за лекарствата, разбирате ли?

Като чу това, очите на младата жена светнаха.

— О, да. Разбирам, мис. С радост ще ви донеса. Ние всички сме ви толкова благодарни, че спасихте живота на господаря. Той е най-прекрасният мъж. — Тя внезапно се изчерви. — Не, не исках така да прозвучи. Просто исках да кажа… Ами, че той бе толкова добър към майка ми и братята ми, когато треската ги повали миналата зима. Пускаше ме да ги навестявам всеки ден. Дори ми разреши да занеса храна от килера на мисис Харис, за да изкарат зимата. — Тя се усмихна тъжно. — Щяха да умрат, ако не беше той, не се и съмнявам. А той си има своите собствени проблеми, с това негово коляно и всичко. Пък и двете деца, за които трябва да се грижи…

Тя се сепна, опомни се и силно се изчерви.

— О, моля за извинение, мис. Какво съм се разприказвала като латерна! Не исках да… — Тя отново направи бърз реверанс. — Ей сегичка ще ви кача водата, мис. Нямайте грижа за нея.

Чеси хапеше долната си устна, докато стройната фигура се скриваше от погледа й надолу по стълбището.

Това означаваше, че слугинското стълбище нямаше да й свърши работа. Оставаше парадният вход.

И се налагаше да побърза. Само още няколко минути и графът щеше да се върне.

Чеси ускори крачка, внезапно изтръпнала, че може да види нещо по лицето му, пламъче в очите му или стиснати челюсти, които биха издали съжалението или отвращението му от това, което се бе случило между тях снощи.

В крайна сметка тя не бе никаква красавица. Не хранеше подобни илюзии. Тялото й вероятно бе достатъчно привлекателно, но й липсваха маниерите и изяществото, които запленяваха мъжете и ги правеха да изглеждат отнесени.

Не, това, което се случи, бе следствие от болестта му или защото се е чувствал задължен към нея заради грижите, които бе положила. Не означаваше нищо повече. Би било глупаво от нейна страна да смята, че е нещо друго.

А Франческа Камърън бе твърдо решила да не става глупачка заради Тони Морлънд. Не и за втори път.

Ръката й трепереше върху полираното дърво на парапета, докато се взираше в светлата мраморна ниша на входа. Мина някакъв лакей, някъде от коридора достигна тих шепот.

Време е да тръгва. Знаеше, че това е единственият начин, по който трябва да постъпи, но сърцето й все още се съпротивляваше.

Върви.

Тежко въздъхна и тръгна бавно надолу по покритото с дебел килим вито стълбище. Лакеят бе изчезнал и никой не се навърташе около широката, дъбова врата. След минута всичко щеше да е свършило. Тя щеше да си е отишла. Свободна.

Шепотът в коридора прерасна в тихо хихикане. Чеси се обърна, свъсила вежди в издирване на място, където да се скрие, но тъй като бе насред стълбището, можеше да избира само дали да се върне обратно или да продължи надолу.

Над главата си дочу гласа на Уитби.

Значи оставаше само надолу.

Бързо се спусна но последните няколко стъпала, но налетя право на двама, които се промъкваха покрай една от мраморните колони на входа.

Устата на Чеси зяпна от изненада, когато по-едрият се обърна и доближи пръст до устните си, за да й даде знак да мълчи.

— Но кои…

Той бързо я хвана за ръката и я придърпа в сянката, тъкмо когато Уитби мина по площадката и заслиза по стълбите.

Момчето — защото това бе момче, както Чеси забеляза — я стискаше за ръката и й правеше отчаяни знаци да мълчи. За момент Чеси изпита чувство на вина, че става съучастник на техните планове.

После отхвърли тази мисъл от главата си. И понеже не приличаха на крадци, не бе нейна работа какво правят тук.

Когато най-накрая Уитби изчезна, момчето въздъхна с видимо облекчение и потупа своя спътник.

Момиче, както забеляза Чеси. Момиченце с естествени златни къдрици и очи с цвета на лятното небе.

Очи със същия цвят като тези на Тони…

Лицето на Чеси стана изключително сериозно.

— И така, какво става тук? Не е хубаво да се криете от Уитби.

Момчето се усмихна накриво, докато побутваше украсената си триъгълна шапка под мишница.