Перлата на любовта

Когато за пръв път я бе обладал. С любов.

Особено сега, когато Чеси знаеше, че това никога вече няма да се повтори.

Само един прощален поглед, обеща си тя. За да може да си спомня, когато отново ще е далеч оттук и дните пак ще са пусти и студени.

Защото той бе прекалено зает, за да й обръща внимание; бе затрупан с повече семейни и държавни дела, отколкото можеше да разреши. Той бе важен мъж… С прекалено много задължения, за да бъде обвързан с такова невзрачно същество като нея.

Халатът му бе метнат върху леглото. Чеси внимателно го взе и допря гладката, тъмна коприна до бузата си.

Платът все още ухаеше на него — кожа, тютюн и лимонов сапун, който предпочиташе.

Чеси усети остро, болезнено парене в гърлото.

Но знаеше, че не може да остане. Бяха минали прекалено много години, съществуваха различия във възрастта и начина им на живот, които ги разделяха.

И преди всичко — баща й все още бе в плен на онези разбойници.

Да, Чеси трябваше да върви.

С треперещи пръсти тя положи халата обратно върху леглото и притисна черната медицинска чанта до гърдите си.

Сбогом, мой приятелю, завинаги… Аз… те обичам… И ще те обичам вечно.

Сълзи пареха очите на Чеси, докато си тръгваше. Навън, в преддверието, бе тихо.

Този път нямаше прислужници, които да я отклонят от пътя й.

Каква ирония. Сега вероятно с радост би приела тяхната намеса.

На прага се обърна и хвърли последен, прощален поглед. Затваряйки очи, тя запечата видяното в съзнанието си.

Пурпурните завеси от дамаска, които леко се полюшваха, тежкото им шумолене. Мирисът на пчелен восък, смесен с лимон, който използваха за полиране на мебелите. Слънчевите лъчи, които се отразяваха в позлатените рамки и сребърните свещници.

Колко много й се искаше да остане. Да го привлече към себе си върху колосаните бели чаршафи.

Да го докосва. Да усеща ръцете му, които я галят. Навсякъде…

Потискайки надигащото се желание, Чеси се извърна и излезе в коридора.

Стигна до стълбището, когато си даде сметка, че в долния вестибюл има хора.

Елспет и Джеръми стояха вдървено в единия край и спореха с Уитби, който сочеше далечния коридор. В следващия миг Елспет отблъсна брат си и се завтече към кабинета на графа.

Потропването на крачетата й по коридора някак странно съвпадаше със силно туптящото сърце на Чеси. Докато стигне до първата ниша, Уитби вече бе по петите на децата.

Скрита зад мраморната колона, Чеси видя как вратата на кабинета се отваря. Графът се появи и бе нападнат от виковете и смеха на децата.

Неговите деца.

Очите на Чеси се напълниха със сълзи, докато наблюдаваше как Тони хвана Елспет и я подхвърли нагоре, а след това се обърна и прегърна Джеръми през раменете.

Изведнъж се почувства самотна. Ужасно самотна.

Така, както винаги се бе чувствала, докато растеше изолирана от британското колониално общество в Макао, което не допускаше случайни пришълци в затворения си кръг. Само че тогава не я болеше чак толкова. А сега… О, сега болката бе ужасна.

Гледаше как графът притиска Елспет до широките си рамене.

— Какво правиш тук, пакостнице? А и ти, Джеръми?

Елспет се смееше радостно, докато го стискаше за косата.

— Още папа! По-високо!

— Ей, Елспет! Колко пъти съм ти казвал да не…

Чеси се дръпна назад в сенките.

„Папа“… Тази дума се заби като нож в сърцето й. Вече нямаше начин да греши.

Нейният живот. Неговият. Той вече имаше деца, семейство. Хиляди отговорности, които го разделяха от нея. Изток и Запад — завинаги разделени.

Тя трябваше да си върви. Сега, преди да се е посрамила още повече.

Хвърли последен поглед. Джеръми прегръщаше баща си и говореше възбудено. Елспет се усмихваше победоносно, кацнала на широките рамене на графа.

Една изцапана с прах и доста раздразнена жена стоеше зад тях.

Гувернантка? Дори да беше така, какво значение имаше? Не бе работа на Чеси да обръща внимание, че очите на жената са студени, а лицето недружелюбно и без следа от снизходителност. Какво от това, че въобще не бе човекът, на когото да се повери грижата за две толкова чувствителни деца?

Не, това съвсем не бе работа на Чеси.

Изтривайки с ръка очите си, тя се спусна по стълбите към масивната дъбова врата и примижа, когато се озова навън, заслепена от ярката дневна светлина.

Мина някаква карета. Две бавачки я заобиколиха, стискайки здраво поверените им деца за ръце.

А след това, през замъглените си от сълзите очи, Чеси различи мършавото любимо лице на Суидин.

— Чеси… Какво е правил този дяволски син с теб? О, небеса, ще удуша този негодник със собствените си ръце, ако…

Чеси залитна и се хвана за студения метален парапет.

Негодник? Ех, да беше така просто.

— Не, Суидин, няма нищо. Хайде… Да се прибираме у дома.

У дома ли? В онази разнебитена къщичка на „Дорингтън Стрийт“?

Изсмя се пресилено.

Суидин погледна лицето й — пребледняло, с хлътнали бузи и зачервени очи. Мърморейки, той я хвана здраво под ръка.

— Да, мис. Към къщи. И вие се отправяте право в леглото. Не бих се изненадал, ако се разболеете. От нещо лошо и отвратително.

О, да. Беше лошо и отвратително.

Чеси още веднъж разтърка очи, след това пое подадената й ръка. Мълчаливо, без да разменят и дума, те бавно слязоха но стълбите.

Представляваха странна двойка, докато се отдалечаваха от елегантната къща — момичето в черно, с овехтяла кожена чанта, притисната до гърдите, и старият прислужник с прошарена коса и тъмни от гняв и съмнение очи.

Но никой от къщата на „Хаф Мун Стрийт“, дванайсет, не забеляза тяхното отдалечаване.

Само един човек го забеляза. И очите, които наблюдаваха как Франческа Камърън се качва в наетата карета, бяха всичко друго, но не и доброжелателни.

29.

— Какво значи — нашият човек е изчезнал? Белокосият ръководител на Триадата седеше в сянката; дим от тамян се виеше около дългите му пръсти.

Човекът пред него падна на колене.

— Хиляди пъти простете, господарю. Един от чуждоземните дяволи го проследил, когато се връщал на лодката. Вероятно са го заловили.

Водачът на Триадата събра върховете на пръстите си.

— Предан ли е? Дали няма да ни издаде?

— Никога, господарю. Той е храбрец. Нищо не може да го застави да проговори.

Възрастният мъж, скрит в сянката, се изсмя злокобно.

— Всички хора проговарят, глупако. Просто е въпрос на време. Сега заради този син на костенурка ще се наложи да променяме плановете. У-ф-ф! Наистина съм заобиколен от бездарни глупаци! — Притвори очи