на Магнус Максимус, великия войн, който изтръгна Англия от контрола на Рим, а след това нападна самото сърце на Империята. От чисто злато са и са изключително красиви, с крилатата Победа, изобразена във фона. Ами ти, млада госпожице? Намирала ли си каменна стрела в земята, паднала там направо от ръката на ловец, мъртъв от десет хиляди години?
— Не-е-е — прошепнаха децата в хор, омагьосани от думите му.
— Нима? Тогава чичо ви сериозно е занемарил образованието ви.
Двамата тъкмо събираха кураж, за да се присламчат към този изключително интересен мъж, с буйна сребристочерна коса, когато се появи херцогинята.
— Значи ето къде сте били вие двамата! Какво направи с жабата, която ти хванах, Елспет?
— Вие… — Морлънд не можа да се въздържи и се разсмя. — И не е с онези безбройни, грозни, кафяви брадавици, надявам се?
— Точно такава е! Но какво те засяга теб, със сигурност не разбирам! — отвърна херцогинята хладно.
Бащата на Чеси кимна одобрително.
— Направо си го заслужи.
— А кой, ако може да запитам, сте вие?
— Джеймс Едуард Харис Камърън. — Бащата на Чеси почтително свади шапка и дълбоко се поклони. — На Вашите услуги, мадам.
Херцогинята застина.
— Камърън? Искате да… — Погледна към Чеси за потвърждение.
— Баща ми е успял да избяга. И след това, Бог знае как, но е успял да ни открие тук.
— Когато не те намерих на „Дорингтън Стрийт“, Чеси, отидох да видя Тони. Неговият човек, Уитби, ме насочи насам.
— Започвам да съжалявам, че ти е казал — промърмори Морлънд. А след това очите му станаха загрижени. — Наистина ли успя да се измъкнеш невредим? Успя ли да видиш и да запомниш добре някой от тях?
— Не сега, момчето ми. Не сега. — Бащата на Чеси се намръщи. — Ще ви разкажа всичко по-късно. Чеси трябва да си почине.
— Това е първото разумно нещо, което изричаш.
— Вие двамата ще престанете ли да се препирате, ако обичате! — намеси се Чеси. После залитна и Елспет се втурна към нея, за да я подкрепи. Чеси притисна момиченцето до себе си, а след това стрелна с ядосани очи Морлънд и баща си. — Кога ще започнете да се държите подобаващо за възрастта си?
— Никога, да се надяваме — промърмори в отговор баща й.
— Съвършено вярно — изръмжа Морлънд. — Ти никога не си го правил. Цял живот си бягал от отговорност, трупайки всичко на гърба на Чеси. — Морлънд гледаше гневно към Камърън. — Но възнамерявам да променя това. Ще я предпазя от теб и твоите…
Чеси въздъхна. Докато двамата продължаваха да се карат, тя сведе поглед към ококорената до нея Елспет. Повдигна рамене и заяви:
— Мъже!
Миг след това Елспет, имитирайки я съвършено точно, сви рамене и дълбоко въздъхна:
— Мъже…
Чеси седеше до прозореца и гледаше как селското пастирче превежда рунтавите си повереници през алеята, обсипана с диви зюмбюли. Усмихна се, изпълнена с чувството за уют и усещането за принадлежност — нещо, което не й се бе случвало до този момент.
Значи това е Англия, за която бе чувала други да говорят с такава носталгия и копнеж. Вперила поглед в зелените хълмове, които се виждаха сред прозрачната мъгла, Чеси разбра болката на всички, които страдаха, че са толкова далеч от тази красота.
В другия край на стаята баща й се разхождаше, описвайки едно особено опасно приключение в пустошта на Балучистан, където воюващите туземци за малко не го бяха обезглавили. Пред него децата седяха с широко отворени очи, онемели от възторг. Тънки пръсти я потупаха по рамото.
— За Макао ли мислиш, скъпа?
Чеси вдигна очи и се усмихна, когато видя херцогинята. Посочи към прозореца.
— Мисля за това. Толкова е… красиво.
— Не си се затъжила за дома, надявам се?
Чеси поклати глава.
— Напротив, чувствам се неблагодарна. Аз едва познавам Англия и все пак… — Тя разтърси глава. — Тук се чувствам съвсем като у дома.
— Може би това чувство има нещо общо с Тони Морлънд?
Чеси се усмихна още по-широко.
— Вероятно е така. — За миг тъга засенчи лицето й. — Само да можеше…
— Да можеше какво, мила?
Чеси нервно заопипва дантелената украса на елечето.
— Кажи ми. С мен можеш да споделиш — подкани я херцогинята.
— Ами… Като знам от колко неща се отказва. Вероятно има други жени къде-къде по-подходящи от мен. Не мога да му предложа нито богатство, нито благородническа титла.
— Глупости… — Херцогинята я стисна за рамото. — Никога ли не ти е минавало през ум, че в замяна на това го даряваш с други неща — светлина, смях и чувството, че изцяло му принадлежиш — неща, които ни кога преди не е имал. Ти му даваш именно това, Франческа Камърън. Наблюдавам промяната в него през из теклата седмица. Всичко се дължи на теб, мила моя.
Чеси положи ръка върху крехките пръсти на херцогинята и усети как някаква буца заседна в гърлото й.
— О, благодаря. Толкова сте мила с мен.
Херцогинята ненадейно се стегна.
— Глупости. Ти си тази, която…
Зад гърба им се дочуха стъпки. Тя се прокашля и се отдръпна от Чеси.
— Заговорничите, както виждам. — Графът гледаше ту едната, ту другата. — Съзаклятничите срещу мен, предполагам?
— И добре правим — сряза го херцогинята. — Някой трябва да се заеме с теб, момчето ми. И от всички, които виждам, мис Камърън е най-подходящата. Точно й описвах лошите ти навици.
Той въздъхна с престорен трагизъм.
— А аз се надявах да мина за джентълмен с добро име.
Херцогинята изсумтя.
— Напразни надежди, ако питаш мен.
Шестимата спореха на висок глас дълго и доста весело. Слънчевият следобед измина неусетно преди здрачът да се спусне над тучната природа на Есекс.
Агънцата бяха прибрани, но звънчетата им продължаваха да се чуват. В живия плет бекаси и полски чучулиги извиваха своите трели. Въздухът бе златист, изпълнен с лека, прозрачна мъгла, която се стелеше но Зелените хълмове и се сливаше със сребърните, вливащи се едно в друго, поточета.
По някакъв начин Чеси се чувстваше повече у дома в тази непретенциозна странноприемница, отколкото през целия си живот.
След шумна и доста забавна вечеря бе решено да прекарат нощта в „Уайт Харт“.
Ханджията бе във възторг и Чеси забеляза, че баща й с облекчение прие решението да не тръгват толкова скоро отново на път.
