Чеси хвана Тони за ръката.
— Не… забранявам ти! Краката ти са още наранени, ръката ти кърви. Това е лудост!
— Пет минути ще са ми достатъчни, за да се разправя с този нагъл тип — увери я Морлънд дрезгаво.
— Но твоето… — Чеси се поколеба, несигурна дали трябва да споменава болното му коляно.
Той се обърна с безизразно лице. Чакаше, тя добре знаеше това, да чуе какво още има да му казва.
Чеси замръзна на място, усещайки ледени тръпки да преминават през тялото й. Разбра, че се намира на ръба на страшна бездна.
Следващите й думи щяха да са от огромно значение. Една грешка, едно подхлъзване и ще го загуби.
— … рамо — довърши тя почти без да диша. — Едва започва да се оправя в края на краищата. И като се има предвид, че положих доста усилия, за да не умреш, за мен пренебрежителното ти държание е като лична обида.
Видя как графът малко се отпуска.
— Рамото ми няма да е пречка, уверявам те.
— О, ти си невъзможен. Толкова нахакан, глупав… Или с други думи — всичко, което знам, че може да се очаква от един мъж.
Светлите вежди на Морлънд се повдигнаха.
— Едва ли е изненадващо — отбеляза той суховато. — В края на краищата аз съм мъж.
— Е, не се дръж като такъв през цялото време! Нито вилней като… като…
— Като разярен хипопотам? — предложи й сравнение човекът до вратата. — Или като обиден хлапак в период на възмъжаване?
Чеси замръзна. Ето го отново същото познато чувство — нещо в гласа, в едва доловимия хумор.
— Вас какво ви засяга?
Морлънд видя как Чеси се намръщи, забеляза внезапното напрежение в раменете й.
— Принуден съм да повторя въпроса на дамата. Какво ви засяга? — обади се графът.
— Какво ме засяга ли? Ами нещо, бих казал. — Мъжът дръпна прашното си палто и го запрати към някакъв стол. — Защото, проклети досаден развратнико, аз съм нейният баща!
38.
Докато говореше, пътникът свали измачканата си шапка и разкри рунтави, посребрени черни коси. Скръсти ръце на гърдите си, гледайки свирепо Морлънд.
— А ти трябваше да се грижиш за нея. Да я пазиш от злини. Ха! Вместо това я прелъстяваш! Безчестие е да се възползваш от нейната беззащитност.
Красноречието му бе прекъснато.
— Татко? Ти ли си наистина? — С възторжен вик Чеси скочи от стола. Лицето й се изкриви от болка, когато стъпи върху наранения си крак.
— Чеси, недей! — Морлънд се втурна да й се притече на помощ.
Но бе прекалено късно. Тя залитна, а след това бавно започна да се свлича настрани.
Морлънд я хвана, преди да се удари в стола. Прегърнал я здраво, той гневно се обърна към вцепенения Джеймс Камърън.
— Нямаш ли по-добро занимание от това да съсипваш живота на дъщеря си, Камърън? Нямаш ли си някаква там педя земя, която да човъркаш в името на научния напредък? Някой надут, богат търговец, когото да ухажваш с молби да финансира поредното ти невероятно начинание? Боже милостиви, човече, не виждаш ли, че я боли?
Веждите на възрастния човек се свъсиха.
— Чеси, момичето ми… — Той погледна към Морлънд. — Какво точно става тук?
— Крайно време е да се заинтересуваш от дъщеря си! Прекрасен баща си, няма що, да се мъкнеш Бог знае къде и да очакваш тя да те измъква от батаците, в които си затънал до шия, когато…
— Достатъчно, човече! И без това ръцете ме сърбят да надупча някого с два-три куршума, така че на мушката може да се окажеш и ти.
— Само посмей!
— Добре! Към двора на конюшнята, нали! След тебе.
Чеси не знаеше дали да заплаче от радост или от гняв.
— Вие двамата, спрете! Вие сте… по-ужасни от децата!
— Какви деца? — прогърмя гласът на баща й. — Не ми казвай, че негодникът се опитва да ти натрапи децата си. Само това може да се очаква от хаймана като него! Боже, Тони, ще те науча как се…
Извади пистолет и го насочи към гърдите на Морлънд.
— Пусни я и се отдръпни настрана, проклетнико. И се приготви за среща със Създателя си.
— Татко, недей!
— Готов ли си, подлецо?
Морлънд остави Чеси върху стола и кръстоса ръце на гърдите си.
— Хайде, стреляй!
— Не! — Чеси успя да докуцука до баща си, сълзи се стичаха по бузите й. — Спрете това идиотско представление! — Гневно посегна и сграбчи свободната му ръка.
Камърън премигна и сведе поглед. Сепна се, когато видя сълзите по бузите й.
— Чеси, момичето ми… — прошепна той нежно и ласкаво. — Какво направих? Ти… Ти го обичаш, така ли?
— Да. Страшно много.
В следващата секунда Камърън напъха пистолета в джоба си и я сграбчи в силна прегръдка.
— Не знаех. Мислех, че те насилва да…
— Разбира се, че не си знаел. Но наистина ли си добре? Те не те ли нараниха?
— Изобщо — излъга Камърън.
— Но как успя да избягаш. Нали все пак бяха от Триадата?
— По-късно — сряза я той грубичко. — Много повече ме интересува какво става с теб.
— Ами доста е… — Тя хвърли поглед към безизразното лице на графа. — Историята е твърде дълга и мисля, че е по-добре вие двамата да пийнете по чаша чай, преди да започна да разказвам.
В този момент се чу забързано топуркане. Две малки същества надникнаха през вратата.
— О, Дже’ъми, виж. Сега тя целува него. Ти нали каза…
— Ш-ш-ш-т, Елспет.
— Няма! Нали каза, че ще се жени за нашия чичо Тони?
— Чичо Тони? — повтори Джеймс Камърън изненадано. — Да се ожени за моята Чеси? — Той погледна към графа.
Изведнъж набръчканото му лице се озари от усмивка.
— Но защо не каза, разбойнико? А аз през цялото време си мислех, че имаш нещо много нередно наум!
— Защото не ни даде възможност да кажем каквото и да било — обади се Чеси със смях.
— Хванах се за пистолета, така ли? — Той погледна Чеси с печална усмивка.
— Винаги така правиш — напомни Чеси нежно. С любов.
— Ех, момичето ми. Колко добре ме познаваш. — Той погледна към графа, който продължаваше да стои изправен в другия край на стаята, без да помръдне.
— Е, не стой там, момчето ми! Ела насам! Ела и стисни проклетата ми ръка! Не че го заслужавам, какъвто глупак се показах, но ме познаваш достатъчно отдавна — мен и моя сприхав характер. — Погледна към двете фигурки, застинали с широко отворени очи на вратата. — Твоят племенник и племенничка, така ли?
— Моите повереници. Децата на брат ми — обясни Морлънд, малко поомеквайки.
— Доста са симпатични. Виждал ли си някога старинна английска монета, млади момко? Със златния лик
