гувернантката си и…
— Имаш предвид мис Туитчет?
— Точно така, май така се казваше, мис Туитчет. Тя ще се погрижи…
— А, тя ли? Тя си отиде — заяви Елспет щастливо. — Херцогинята я освободи.
— Господи, бях забравил за това. — Морлънд погледна към властната жена, а в погледа му се четеше жажда за отмъщение. — В такъв случай може би тя ще ви заведе долу, за да измиете личицата си, да се срешете и да почистите невъзможно мръсните си нокти преди да потеглим оттук.
Херцогинята изсумтя и се изправи на крака.
— Хайде, деца. С мен е и моята компаньонка и съм сигурна, че ще открием и за вас някакво занимание в това чудато място.
— Сетих се какво ще правим! — Елспет сграбчи дружелюбно ръката й. — Ханджията каза, че имат жаби в езерцето.
— Има — поправи я старата жена разсеяно.
— Има? И вие ли ги видяхте? О, колко прелестно! Джеръми обеща да ми хване една. Но може би вие ще го направите?
Херцогинята хвърли заплашителен поглед към Морлънд, но той само поклати глава и продължи да се усмихва доволно.
— Сърдете се на себе си, Ваша светлост. Но ще ви оставя да се измъкнете сама, ще намерите някакъв начин. С или без помощта на вашата компаньонка.
Брадичката й се вирна.
— Хайде, деца. Явно не сме желани тук.
— Ако нямате нищо против, Ваша светлост, нека моята да бъде много голяма, ако обичате. Много голяма и кафява. Без мно-о-о-го от онези отвратителни брадавици…
Херцогинята леко потръпна, докато Елспет щастливо я извеждаше от стаята. Настъпи тишина.
Чеси прехапа устни, мъчейки се да сдържи смеха си.
— Не биваше да правиш това, Тони. Може би трябва да отида с тях и…
— Нищо такова няма да направиш, палавнице. Чу я да казва, че компаньонката й е с нея. Затова ще стоиш тук — веднъж поне плаха и покорна — докато стегна глезена ти. — Погледна недоволно към собствените си крака и разкъсаните панталони. — Слава Богу, че е малко вероятно някой от познатите ми да ме видят тук. Иначе не знам дали ще мога да преживея този ден.
— Ех, да те бяха видели горе на покрива. Беше чудесен, толкова храбър. — Очите й заблестяха, когато тихо повтори клетвата им. — Мой вечен приятелю. Моето сърце и най-смелият ми войн срещу всички неприятели. О, Тони, ти спаси живота ми там горе. Аз нищо не можех да направя, абсолютно нищо. Това никога не ми се е случвало досега.
Изведнъж си припомни всички ужасни неща през този ден.
— И той щеше… Искаше да… — Тя потрепери.
— Ш-ш-ш-т. Всичко свърши. Беше в шок. Но сега си в безопасност.
— Как мога някога да ти се отплатя?
Лицето на Морлънд се навъси.
— О, ще успея да измисля едно-две нещица. Като начало…
Отново се чуха тежките стъпки на ханджията, който се качваше по стълбите.
Морлънд комично погледна към тавана.
— Никога ли няма да останем сами?
Миг след това на вратата нервно се почука.
— Влез — извика Морлънд недоволно.
Лицето на стопанина бе плувнало в пот и зачервено от вълнение.
— Моля за извинение, милорд, но долу един мъж много настоява да разговаря с вас. Наистина „настоява“ може би не е най-точната дума, защото…
— Отпрати го — последва безмилостният отговор.
— Но… Искам да кажа… Той едва ли…
— Освен ако не е… — Лицето на Морлънд просветна. — Да не би да е свещеникът?
— Не, но…
— Тогава да изчезва! И ти също. Моментално!
Потящият се ханджия поклати глава и напусна стаята, мърморейки през цялото време.
— Много са досадни тези хора от Есекс. Помня, че имаше някаква причина никога да не се отбивам тук на път за Севъноукс. Трябва да не го забравям и в бъдеще да се съобразявам с това. Та, докъде бяхме стигнали?
— Дотам, че сме изключително невъзпитани и непростимо безразсъдни.
— Нищо подобно, скъпа моя. Малко неприличие винаги се очаква от благородниците. Ако се бях отнесъл по-любезно с този мъж, той направо щеше да припадне от изненада.
Чеси се опита да стане от скута му.
— Ти си без съмнение най-суетният, най-нелюбезният…
Морлънд я придърпа обратно и страстно я целуна по врата.
— …най-нахалният…
Следващата му целувка попадна върху ухото й.
— … най-… най-… О, Тони!
Той дразнеше чувствителната й кожа с език и зъби, карайки дъхът й да секне.
— Проклетник такъв. Как успяваш да ме накараш да се чувствам така?
— Как така? — долетя въпросът му, прошепнат с устни, долепени до горещата й, жадуваща го плът.
— Да ме оставяш… без дъх. Така… безразсъдна.
Морлънд тихо се изсмя.
— Много просто, любов моя. Просто те карам да се чувстваш така, както аз се чувствам. Според мен е честно, не смяташ ли? Дори Конфуций е казал, че…
Не успя да продължи. В следващия миг вратата се отвори широко и в рамката застана висок мъж със смачкана филцова шапка и огромно, изцапано с прах, горно палто. Личеше си, че ще се пръсне от ярост.
— Пусни я.
Морлънд премигна, но не помръдна.
— Веднага, глупако!
Чеси усети как тялото на Морлънд се стяга.
— Май не ми харесва тонът ви, човече. Нито думите ви. — Гласът му бе мек, подчертано спокоен.
Но всеки от приятелите му знаеше колко опасен е Тони Морлънд, когато говори с такъв глас.
— И горещо ви препоръчвам да излезете оттам, откъдето сте влезли. Иначе… — остави думата да увисне във въздуха, тиха и заплашителна.
— Иначе какво! Хич не ми пука какво мислиш за мен или моя тон. Стой настрана от нея, копеле такова!
Очите на Морлънд се присвиха. Имаше ругатни, които не можеха да се отминат току-така.
Бавно отмести Чеси от скута си и я положи на широката облегалка на стола.
— Така ли? Може би няма да възразите… да обсъдим това… навън. По мъжки.
— С удоволствие.
Чеси се вкопчи в рамото на Тони.
— Недей, Тони. Не трябва… — Тя погледна към другия край на стаята. Защо нещо в този мъж й се струваше познато? — Кой… Кой сте вие?
Последва тих, дрезгав смях. Тони се изправи на крака.
— Забрави го, Чеси. Не се занимавай с него. Дворът при конюшнята е чудесен за дребната работа, която имаме да уредим. Съмнявам се, че този човек се бие със същата лекота, с която подмята обиди.
— Достатъчно добре, за да се справя с такива като тебе.
Ръцете на Морлънд се свиха в юмруци.
— Да тръгваме тогава.
