На няколко пъти Чеси се опита да се отделят с него от групата с надежда да научи как е успял да се освободи, но всеки път ококорените дечица го молеха да им разкаже още някоя, изпълнена с приключения и подвизи, история.
Когато небето съвсем потъмня, граф Морлънд излезе да уреди спането на децата. За радост на Чеси, настаниха ги в стая, която от едната страна беше свързана с нейната, а от другата — с тази на херцогинята. Морлънд бе направил опит да се настани в по-малката стая, но тъй като леглото там беше поне тридесетина сантиметра по-късо от ръста му, подобно разпределение бе отхвърлено.
— А сега вие двамата заминавайте в леглото! Утре рано сутринта поемаме за Съфък, за да сме в Севъноукс навреме за обяд.
— О, нека още малко! Само още една история! Моля те, чичо Тони.
Настойникът им не се подаде на молбите.
— Хайде, двамата! Освен ако не искате да се сблъскате с легендарното чудовище от тресавището.
Елспет се смееше весело. Джеръми очевидно се разкъсваше между желанието да остане и необходимостта да се подчини.
— А, значи сме смелчаци, така ли? — В следващия миг Тони се спусна към децата и, хващайки ги здраво под мишница, ги понесе, смеещи се и протестиращи, към вратата. Очевидно бе познат и спазван ритуал преди лягане.
На вратата се спря.
— Кажете „Лека нощ“, чудовища.
Децата произнесоха нужните думи, като през цялото време се превиваха от смях, защото Тони безмилостно ги гъделичкаше.
Скоро след това Чеси и херцогинята също се оттеглиха. Само Джеймс Камърън остана, отдавайки дължимото на бутилка превъзходно сладко вино от Мадейра, която ханджията бе донесъл от килера.
Но колкото виното намаляваше, толкова лицето му ставаше все по-угрижено.
Чеси тъкмо потъваше в неспокоен сън, когато подсъзнателно усети лек, неясен шум. Седна рязко в леглото, а ударите на сърцето й ускориха ритъма си при спомена за случилото се на покрива.
Тишина. След това отново същият лек неясен шум — сякаш някой драска върху дърво.
Този път Чеси схвана, че звукът идва откъм вратата, която свързваше стаята й със стаята на децата.
— М-мис Чеси?
Порив на вятъра накара стрехите на старата постройка да заскърцат, а стъклата на прозорците тихо да зазвънтят.
Миг след това вратата широко се отвори. Елспет стоеше на прага като привидение, с лице бледо като широката й, бяла нощница. Стискаше здраво одърпана и доста преживяла кукла-ветеран в ръце.
— М-мис? Вас… Искам да кажа… Чухте ли шума?
— От вятъра ли? Доста неприятно, нали? Но съвсем безобиден е, уверявам те.
— Вас смущава ли ви… Вятърът имам предвид? Когато фучи и реве по този начин?
Сърцето на Чеси се сви, когато видя, че Елспет трепери цялата.
— Какво има, скъпа? — Тя отметна завивките и, отивайки до момиченцето, приклекна и започна да гали лъскавите златни плитки.
Треперенето продължаваше.
— Мислех си, че… ако и вие като мен не харесвате вятъра, тогава… — Тя преглътна, докато следващ порив профуча над главите им. — …Аз нямаше да имам нищо против, ако дойдете да спите при мен, в моето легло.
Чеси бързо и силно я прегърна, а после рязко се изправи.
— Великолепна идея. Ще ме изчакаш ли да отида да си взема възглавницата?
Елспет кимна. Но когато Чеси се обърна, момиченцето я хвана за ръка и тръгна редом с нея, явно се страхуваше да се отдели даже за миг.
Заедно отидоха и взеха възглавницата, а след това влязоха в съседната стая, където Чеси се мушна в леглото на бледото момиченце.
Джеръми спеше дълбоко в далечния край на стаята, нечуващ нито вятъра, нито шума от клончето, което се удряше в стъклото на прозореца.
— Бих… Бихте ли искали да ми прочетете приказка? Свещта е на нощното шкафче.
— Не, скъпа. Нали не искаме да събудим Джеръми? Но ще се опитам да ти разкажа една. Много тихичко.
— О, да. Моля ви. Сутринта Дже’ъми има да се ядосва, че я е проспал.
— Добре. Сгуши се още по-близо до мен.
Топли пръстчета хванаха Чеси за ръката.
— Готова съм, мис.
— Чакай сега да видим. Имало едно време…
— Преди много, много години — подсказа Елспет сведущо.
— Не е честно! Ти знаеш приказката, пакостнице!
Елспет се разхили.
— О, мис! Вие ме занасяте. Продължавайте, моля ви.
— Х-ъ-ъ-м… Докъде бях стигнала? А, да, преди много, много години, в една чудесна земя през седем морета, имало страна, където банички с месо и бадемови торти растели като ябълки по дърветата.
— М-м-м… Звучи… толкова хубаво. — Елспет се прозя.
— О, да. Това било много специално място. На север от нощта и на запад от утрото.
Гласът на Чеси се снижи, докато дишането на Елспет започна да става равномерно от идващия сън.
— И в тази земя на юг от слънцето, на север от нощта, живеело едно много умно момиченце. Хубаво и смело. То се казвало Елспет…
Чеси се усмихна, усещайки как пръстчетата в ръката й се отпускат. Внимателно се измъкна от леглото, а после се наведе, за да подпъхне завивката под вече спящото дете.
— Спи спокойно, малкото ми момиченце — прошепна тя. — Да можех и аз да направя същото.
— Трябваше да останеш, Лизи. — Херцогинята прокара за последен път четката със сребърна дръжка през бялата си коса, след което я остави върху тоалетката.
Компаньонката й нищо не отвърна, привидно заета с отстраняване на прашинка от великолепните кожени чехли на херцогинята.
Благородната дама се намръщи.
— Не можеш вечно да се криеш, нали знаеш? Станалото — станало, скъпа. Някой ден ще трябва да признаеш този факт. И имам чувството, че този ден е настъпил.
Крехката, слаба, тъмнокоса жена въздъхна, зави чехлите в хартия и внимателно ги подреди в отворената и вече почти пълна пътна чанта.
— Не мога. Искам да го направя, опитах дори, но… Невъзможно е! — Тя се обърна и херцогинята видя, че изящното й лице е облято със сълзи.
— О, Лизи, без сълзи! Ела тук! — Тя протегна ръце и компаньонката приседна до нея, разтърсвана от ридания.
— Толкова си добра към мен, Амелия. Прекалено добра. След всичко, което се случи.
— Глупости, скъпа. Просто аз съм една стара, себична жена, която изцяло робува на желанията си. Защото съм открила, че имам най-добрата компаньонка в целия свят. — Тя протегна ръка и повдигна брадичката на жената. — Но ти не можеш вечно да се криеш зад гърба ми. Нито пък да се преструваш на моя компаньонка. Не ти подхожда, както неведнъж съм ти заявявала. Особено сега.
