— Опитай се да поспиш. Ще се върна след няколко минути. А след това ще остана тук при теб, така че не се тревожи.
Тя преглътна шумно, но все пак успя да се усмихне.
— Няма.
Но това бе лъжа.
Навън, в преддверието, привидното спокойствие на Морлънд се замени с ярост.
Започна нервно да се разхожда напред-назад.
— По дяволите, Джейми. Не искам да я тревожа повече, отколкото е нужно. Тя не е глупава — разбра почти едновременно с мен, че онези двамата не са никакви шляещи се бракониери.
— И можем да предположим, че всъщност са преследвали нея, а не теб?
Морлънд не отговори веднага, но мълчанието му бе красноречиво.
— Е?
Графът прокара ръка през дългата си тъмноруса коса.
— Да… Не… Не знам… Но нещо ме накара да се замисля.
— Кажи го, де.
Морлънд навъсено погледна към вратата на стаята на Чеси.
— Те като че ли познаваха местността… Всеки сантиметър от имението.
Камърън подсвирна тихичко.
— Което означава, че може да са преследвали теб, след като са си направили труда да изучат разположението на Севъноукс. Това ли искаш да кажеш?
Морлънд напрегнато кимна, а Камърън удари с юмрук по дланта на другата си ръка.
— Но как да направим план, ако не знаем кого преследват?
— И аз това се питам, Джейми. — Очите на Морлънд се присвиха замислено. — И затова ще останеш тук да наглеждаш Чеси, докато аз отида да видя дали няма да намеря отговора на този въпрос.
— Ами ако се събуди? Ще бъде бясна, ако разбере, че си излязъл сам.
— Няма да се събуди — увери го мрачно графът. — Прибавих, без да ме забележи, малко лауданум към горещия шоколад, който изпи.
— Така ли постъпи? Има да вика и за тази ти постъпка, да знаеш.
Морлънд сви рамене.
— Можеше ли да измислиш нещо по-добро?
— Предполагам, че не. Но поне вземи някой със себе си. Нямаш ли някой управител на имението или пазач подръка?
— Управителят е на седемдесет и шест години и страда от ревматизъм. Пазачът на имението загина във Вимиеро. — Морлънд продължи навъсено. — Заедно с тримата си братя. Опасявам се, че ще трябва да тръгна сам.
— Това не ми харесва. Ни най-малко. Да внимаваш, чуваш ли?
Морлънд стисна зъби.
— Не се тревожи, стари приятелю. Точно това възнамерявам да направя.
Бавната, плъзгаща се сянка я събуди. Мълчаливо и предпазливо, тя застана пред нея.
В първия момент сърцето на Чеси подскочи.
В следващия миг съзря гъстата тъмноруса коса, проницателните сапфирени очи.
— Тони! — Тя се надигна сънено и разтри очи. — Мис… Мислех, че си навън и говориш с татко.
Той бавно се обърна. На лицето му се появи лека усмивка.
— Точно това исках да направя, но… Открих, че съм изпуснал нещо… Ръкавиците си. Нали не възразяваш?
— Че ме събуди ли? Не, разбира се, че не. Но се зачудих защо се прокрадваш така из стаята. — Тя потисна една прозявка. — Божичко, спала съм като умряла. — Виолетовите й очи внезапно се разшириха. — Ти сложи нещо в шоколада, нали?
Той не помръдна.
— Аз ли?
— Направил си го! Признай си!
Красивите черти леко се отпуснаха.
— Е, може би съвсем мъничко лауданум.
Чеси се ядоса.
— Хич не ми харесва това, предупреждавам те. Следващия път, когато решиш да направиш подобно нещо, ме уведоми. — Тя потисна още една прозявка. — От друга страна, трябва да призная, че не съм спала така добре от години.
Облегна се на възглавниците и потупа мястото на леглото до себе си.
Той пак не помръдна.
— Нещо да не би да не е наред? Не се е случило нещо с децата, нали?
Докато гласът й ставаше по-висок от обземащия я страх, той сякаш се отърси от вцепенението си. Пристъпи към леглото.
— Не. Децата са наред. Просто… Ш-ш-ш-т.
— О, а аз си помислих…
Той бавно приседна до нея. Лицето му бе извърнато настрана.
— Добре са, наистина. Всичко е наред. Защо не се опиташ отново да поспиш?
Тя погали меката завивка с изящните си пръсти.
— Не… Не е нужно, нали знаеш? Да спя, искам да кажа. — Преглътна. — Чувствам се чудесно. Съвсем малко ме наболява. — Очите й бяха широки и много неуверени, но в същото време смели. — Бихме могли… — Тя преглътна отново и докосна мекия плат на ръкава. А след това гласът й стана тих и треперещ — Оби… Обичам те, Антъни Морлънд. Знаеш ли колко много?
Той като че ли се намръщи, но бе трудно да се каже със сигурност, когато лицето му бе така извърнато настрана. Очите му бяха мрачни.
След това се изсмя. Тихо и горчиво.
— Чакайте да видя дали съм разбрал, мис Камърън. Каните ме да споделя леглото с вас?
Чеси само зяпна безпомощно.
Учуденият й наранен поглед бе достатъчен отговор.
Той задържа напиращата на устните му ругатня и рязко продължи:
— Прости ми, скъпа. Просто… Не мога да остана. Трябва да претърся имението. — Очите му потъмняха, докато гледаше надолу към нея. — Повярвай ми, нищо друго не би ме задържало далеч от теб. — Обърна се и тръгна към вратата.
— Ще погледнеш децата, нали? Мисля, че Елспет има кошмари.
— Разбира се.
— И ще се върнеш бързо, нали? Ще бъдеш наоколо?
С непроницаемо лице той я съзерцаваше от прага, застанал в полумрака на нишата, където никога не достигаха слънчеви лъчи.
— Всяка минута, скъпа. Всяка скъпоценна минута.
Едва по-късно — доста по-късно — Чеси осъзна, че той е тръгнал без ръкавиците, за които бе казал, че е дошъл.
43.
Два часа кръстосва долината, но не намери никаква следа от ездачите. Дълбоко в себе си Морлънд
