опитваха да скрият от нея.
Към средата на утрото въздухът стана по-свеж и се изпълни с дъх на сол. В далечината тъмните очертания на горите се смениха с меки, заоблени хълмове, а след това — с безкрайни ивици зелена тръстика. Отвъд тях проблясваше сребърното море. Докато каретата следваше своя път, мъже с тъмни, обрулени от времето лица, режеха тръстиката и я нареждаха на купчини да съхне и да е готова за покриване на покривите догодина, а червендалести дечица събираха мидички край сребристите поточета, които криволичеха навсякъде из низината.
Чеси знаеше, че пътуват на североизток. Бе зърнала графа съвсем за кратко, когато бе задържал огромния си дорест кон, за да размени няколко думи с кочияша.
Джеймс си почиваше и след известно време Чеси също задряма, приспана от люлеенето в добре поддържаната карета на Морлънд. Не знаеше колко време бе спала, преди да я разбуди внезапното изскърцване на спирачката.
Лицето на Морлънд се очерта в рамката на прозорчето. В първия миг Чеси бе изненадана от това колко добре седи Тони върху коня — сякаш мъж и животно бяха едно същество. След това се сети, че се е бил на Пиренейския полуостров, където вероятно често е яздил. Усети странно любопитство към онези седмици и месеци, за опасностите, пред които се е изправял след раздялата им.
Но в следващия миг той й се усмихна и под топлата нежност в неговия поглед тя забрави всичко — любопитство, съмнения и съжаления.
Мислеше само колко са сини и ясни очите му и колко е щастлив в този момент.
— Мога ли да я отвлека за малко, Джейми? — Очите на Морлънд бяха върху Чеси, макар да говореше на баща й. — Знам, че имате много неща да си кажете, но искам да й покажа нещо.
— Разбира се. Тя от години не слуша какво й приказвам.
— Не е вярно! Винаги… — Чеси се усмихна игриво. — Е, наистина, може би не всичко…
— Заминавай! — отпрати я баща й грубичко. — Няма какво да се извиняваш, че ти е скучно в компанията на стар човек.
Чеси се опита да възрази, но той я прекъсна.
— Тръгвай. Може да поканя децата да дойдат при мен. Поне за тях моите истории ще са нови. — Усмивката му смекчи жилото на осъдителните думи.
Небето над главите им бе безкрайно и безоблачно. Когато Чеси слезе от каретата, тя се намръщи.
— Но как…
— Ето така. — Графът се наведе и я вдигна от земята, поставяйки я пред себе си.
— Но аз не мога… Искам да кажа… Не знам да яздя! — запротестира тя задъхано.
— Ето че сега можеш, сърце мое. И не се тревожи, че ще паднеш, защото нямам никакво намерение да те пускам. — Гласът му бе нисък и сериозен, предназначен само за нейните уши.
А обетът бе повече от ясен.
Чеси се изчерви, размърда се пред него и се опита да намести полите си върху разголените си глезени. Морлънд само се изсмя на усилията й, след което я придърпа по-близо до себе си и я притисна към силните си бедра.
— Дръж се, красавице. Дръж се толкова здраво, колкото и аз възнамерявам да те държа.
И те потеглиха.
Зад тях двете карети се приближиха една до друга и стъпенката бе спусната.
— Имаш ли нещо против? — попита херцогинята Джеймс Камърън, надничайки вътре. — Елизабет не се чувства добре и ще е по-добре да легне. — Тя бе прегърнала през раменете скритата зад черния воал компаньонка.
— О, не, не мога… Не бих и помислила… — протестираше Елизабет.
Но графинята я побутна към Джеймс. За миг белокосият човек не помръдна. След това кимна.
— Разбира се, че може да се качи. Освен ако не предпочитате да освободя напълно каретата…
Херцогинята енергично отхвърли подобно предложение.
— Това не се налага. Съвсем добре ще й бъде така. Аз ще наглеждам децата.
Независимо от протестите, компаньонката на херцогинята бе качена по стъпенката и набутана в каретата, която отново потегли.
Елизабет се сви в ъгъла, а очите й — доколкото те се забелязваха под воала — бяха вперени в лицето на Камърън.
Той също я съзерцаваше.
Чу я как се опитва да си поеме дъх, видя раменете й да се стягат.
— Сигурен съм, че тук вътре не ви трябва воалът — отбеляза той грижовно.
— О, не. Искам да кажа, няма да се чувствам добре без него.
— Но кого сте загубили? — Тонът на Камърън бе нежен, но настойчив. — Баща? Съпруг… Или може би дете?
Тя видимо потрепери.
Джеймс Камърън откри, че му е тежко да бъде свидетел на страданието и, въпреки че имаше, Бог му бе свидетел, достатъчно причини да не й съчувства след болката, която му бе причинила със своето бягство и която го бе измъчвала дълги години.
— Не плачете.
Неспокойните и бледи пръсти се движеха върху черната й рокля като крилца на нощна пеперуда.
Когато тихите, задавени звуци не спряха, Камърън се наведе по-близо към нея, а лицето му бе напрегнато и набраздено от собствената му болка.
— Недей. Не мога… да го понеса. Недей… Лизи…
При последната дума жената изведнъж замръзна.
След това сякаш рухна и отново задавено изхлипа.
Камърън не обърна внимание на треперещото й тяло, на вдървените й пръсти и на неразбираемите й вопли. Придърпа я на седалката до себе си и внимателно отметна черния воал от лицето й.
— Лизи. — И неговият глас трепереше, а ръцете му бяха несигурни. — Най-скъпата ми любов.
— О, Дж… Джеймс. Бях такава глупачка. Колко ли ме мразиш. Но мислех, че постъпвам правилно. Знаех, че ще си отличен баща за нашето малко момиченце. Тя е наистина прелестна. Толкова сдържана и силна. Толкова уверена. Въобще… Всичко, което аз не съм, и никога няма да бъда!
— Ш-ш-ш-т. — Нежно прокара пръсти по мокрите й от сълзи бузи. — Ти си не по-малко силна. По твой начин. Спомни си как направи на нищо онзи търговец на зеленчуци в Макао за това, че искаше да ме измами?
Жена му ахна и се опита да се засмее.
— И Чеси съвсем скоро ще те обича толкова силно, колкото и аз.
— О, наистина ли, Джеймс? След… След толкова години? След всичко, което сторих?
— Ш-ш-ш-т… Ще ти покажа колко.
След това тя неусетно се озова в прегръдката му и той целуваше сълзите по пребледнелите й бузи, нашепвайки неразбираеми, нежни слова.
Въпреки че не ги различаваше добре, те доставяха на Лизи безкрайно удоволствие.
— По-силно ли? Разбойник такъв! Още малко по-силно и роклята ми ще се вдигне неприлично високо.
Очите на Морлънд светеха.
— Звучи обещаващо.
— Не тук, Тони! Някой ще ни види!
Но той само пришпори едрия дорест жребец, така че Чеси трябваше силно да се притисне към него, за да не падне.
