призна, че не бе и очаквал да намери.
О, да! Биваше си ги тези мъже. Дори някакъв инстинкт подсказваше на Морлънд, че са по-добри, отколкото предполага.
Когато два часа по-късно отново премина по чакъла на алеята, лицето му бе много сериозно, защото се тревожеше дали може да осигури безопасност за Чеси дори тук, в Севъноукс.
Елспет го чакаше пред конюшнята.
Слизайки от Джупитър, той метна юздите към един от конярите и взе момиченцето на ръце.
Лицето на детето бе пребледняло. Този път то не се усмихна.
— Тя… Тя ще умре ли? Като всички?
— Да умре ли? Разбира се, че няма. Кой ти е наговорил такива глупости?
— Видях кръвта. А след това за… затвориха вратата и не ме пуснаха да вляза. Няма защо да ме лъжеш, чичо Тони.
— Не лъжа. Мис Камърън няма да умре, Елспет! Тя просто си е наранила глезена и трябва да си почива няколко дни.
Като че ли не успя да я убеди, защото очите й продължаваха настойчиво да го гледат.
Тогава се реши. Мислеше да поизчака, но може би така бе по-добре. Бавно приседна на ниската тухлена стена пред конюшнята и настани Елспет в скута.
— Мога ли да ти поверя една тайна, пакостнице?
Сините очи се разшириха.
— Смятахме да ви кажем по-късно, но… Ами виждаш ли, мис Камърън и аз ще се женим. Съвсем скоро и то тук, в Севъноукс. А сега трябва просто да ми повярваш, като ти казвам, че само си почива, а не е болна. Нали искаш да изглежда добре за сватбата?
Устните на Елспет потрепериха.
— О-о-о… — промълви тя едва-едва. — Колко… Колко хубаво. Дже’ъми и аз ще можем ли да идваме на гости? — попита тя с копнеж. — От време на време. Ако нямате ни… нищо против.
— На гости ли! — Морлънд хвана личицето й в ръце. Постара се да говори спокойно, докато вътрешно бе бесен от гняв — гняв към порочните, безотговорни родители, които бяха оставили това дете толкова несигурно в бъдещето си. — Скъпо, глупаво момиче, вие не само ще ни гостувате. Вие ще живеете с нас тук, в Севъноукс. А понякога и в Лондон. — След това се намръщи. — Освен ако не искате?
— Да не искаме да живеем с вас? — Елспет се хвърли на врата му и го стисна с цялата сила на своите пет годинки. — О, чичо Тони! Така ли ще бъде? Наистина?
— Разбира се, пакостнице.
— Ще бъдем много, много послушни. Няма да тормозя готвачката и ще се мия и зад ушите. Ще си казвам молитвата всяка вечер. Дори Доли ще слуша! Няма да бъдем непра… непоправими никога вече. Дори да върнеш ужасната мис Туитчет. Обе… Обещавам!
Тони се усмихна.
— Никога повече мис Туитчет. Ще намерим друга мис, наистина добра. Това пък аз ти обещавам.
Внезапно Елспет се намръщи.
— Ами… Дали ще има място за още един, чичо Тони?
Графът на Морлънд, герой от Бадахос и Саламанка, едва не се задави, чудейки се какво ли още ще му дойде до главата.
— Още един ли? Кого имаш предвид?
— Ами може ли и Наполеон да дойде? Няма да яде много, честна дума. А е и толкова чист. За жаба, имам предвид.
Морлънд прикри усмивката си.
— Предполагам, че ще можем някак си да го настаним — увери я той ласкаво. — Стига да е много чист.
— О, чичо Тони! Благодаря ти. Благодаря ти. Благодаря ти.
Неочаквано храбрият войник от битките по Пиренейския полуостров с изненада усети, че е готов да се разплаче, озовал се отново в прегръдките на детето.
За голямо облекчение на Тони Чеси спа целия следобед. След като се върна, той на няколко пъти проверяваше как е, и всеки път я намираше заспала. Изпитваше леки угризения заради лауданума в шоколада, но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че иначе нямаше да се задържи в леглото.
А Тони искаше тя да бъде в къщата, в безопасност, където той и Джейми можеха зорко да бдят над нея.
Беше допуснал Елспет в стаята само веднъж, за да се увери малката, че мис Чеси просто спи. Момиченцето дълго бе изучавало Чеси, преди да се обърне към Тони.
— Сега вече ти вярвам — заяви то сериозно. — Тя е… много красива, нали? Дори когато спи.
— Така е, пакостнице. И ти също.
Елспет се изчерви от удоволствие, а след това с весели подскоци напусна стаята, изгаряща от нетърпение да съобщи страхотната новина на надутия си брат.
Докато Морлънд вървеше след нея, се чу тропот от конски копита по алеята.
— Кой ли може да бъде — промърмори той, затвори вратата към стаята на Чеси и кимна на Камърън, който пазеше отпред, седнал на стол, и внимателно преглеждаше поредния брой на „Ройъл Джеолоджик Сосайъти“.
Няколко минути след това Морлънд разбра, че са пристигнали виконт Рейвънхърст и шумната му съпруга да му поднесат поздравленията си за предстоящата сватба.
Морлънд бе поразен.
— Но откъде…
Изцапано лице се появи на прозореца на каретата.
— Здравейте, гос’дарю! Надя’ам се, че нямате нищо против. Тоз ми ти тук благородник все разпитваше къде вие и младата госпожица сте отишли. Кат каза, че ви е приятел реших да му съобщя.
— Ти? А откъде знаеше ти намеренията ми?
— У-ф-ф! Т’ва пък изобщо не ме затрудни! Само слушах к’ви нареждания давате в конюшнята. Ама наистина трябва да внимавате къде к’во приказвате, гос’дарю. — Той се загледа в голямата къща и очите му се разшириха. — По дяволите! Значи това е Севъноукс? Хич не е чудно, че бързахте да се приберете.
Морлънд внимателно изучаваше момчето. Може би това ново развитие на нещата не бе чак толкова лошо. Имаше нужда от хора и се бе разпоредил да му изпратят няколко души от селото, на които можеше да разчита. Но не знаеше колко време ще продължи това. Сега поне старият му приятел Рейвънхърст бе тук и можеше да бди за Чеси. А изцапаният, изобретателен Барнаби чудесно щеше да наглежда децата.
— Е, добра услуга си ми направил, млади момко. Поне така си мисля. Защо не влезеш вътре. Ще се погрижа готвачката да ти даде да хапнеш. Не вярвам да си ял.
Момчето поклати глава.
— Много малко. Бих могъл да изям цял кон!
— Съмнявам се, че мисис Сибли разполага с конско, но съм сигурен, че все ще измисли нещо.
Морлънд повери момчето на чакащия на вратата прислужник, който неодобрително огледа мръсното му лице, а после двамата изчезнаха по посока на кухнята.
Виконтът замислено наблюдаваше Тони.
— Не бих казал, че се радваш на пристигането ни, Морлънд. Да не би да сме дошли в неподходящ момент? Когато момчето ни разказа за твоите планове Тес… Ние…
Съпругата му се появи на вратата на каретата и го прекъсна:
— Не. Признай кой е виновен, любов моя. Единствено аз. Не мога да мигна, докато не разбера дали наистина галеникът на жените най-после е попаднал в капана на брака.
— С други думи, искаш да знаеш дали съм женен?
— Разбира се. — Виконтесата му хвърли въпросителен поглед. — Е, си ли?
Морлънд въздъхна.
