Някъде между сънищата и поредното пробуждане той отново се появи. Ръката му я погали по бузата, а след това леко я разтърси.
— Чеси, събуди се. Важно е.
Тя отвори очи. Той държеше свещ, чиято светлина се отразяваше в бронзовата му коса.
— Т… Т-они? Какво…
— Нужна ми е помощта ти. Събуди се, скъпа. Тя премигна, докато проумяваше какво й говори.
— Помощ ли? Каква… О, не… Не са…
Лицето му бе сериозно.
— Страхувам се, че става дума за… Елспет. Случи се нещо неприятно. Иска да те види.
Чеси седна в леглото, лицето й пребледня.
— Елспет? — повтори тя тихо. После бързо се изправи на крака. — Ей сега ще се приготвя. — Обърна се и започна да съблича нощницата си.
Заета изцяло от заниманието си, тя не забеляза как сините очи следяха движенията й — алчни и много студени.
Морлънд и Рейвънхърст преминаха през дървения мост на заспалия Стур и с тропот навлязоха в Дедхам. Прекосиха бързо градчето, избягвайки идващите им насреща карети и файтони, подминаха църквата със заострената кула, мелницата и старата дървена странноприемница.
Облаци прах се издигаха около тях, когато Морлънд се обърна към приятеля си.
— Ето го, от другата страна на улицата. Съдията е казал, че ще ме чака там.
Рейвънхърст кимна към Морлънд, който скочи от коня, и го увери:
— Ти върви. Аз ще се погрижа да приберат конете. Морлънд влезе в „Кингс Армс“ и откри, че предната стая е празна. Както фоайето и трапезарията.
— Съдържателю! — провикна се той, отваряйки вратите към няколко други стаи, които също се оказаха празни.
Някъде отзад се отвори врата. Нисък, плешив мъж с изцапани с брашно ръце се завтече по коридора.
— Аз съм ханджията и Самюел Джоунс е името ми. А вие какво желаете?
— Съдията… Къде е съдия-следователят?
— Съдията?
— Побързай, човече. Няма време за губене!
Ханджията почеса лъскавото си теме, оставяйки бели отпечатъци.
— Преподобният Бъкстед, него ли имате предвид?
— Точно така. Къде е?
Ханджията изглеждаше изненадан.
— Не че искам да ви противореча… милорд — макар и със закъснение, ханджията бе разпознал графа на Морлънд, — но май друг съдия търсите.
— Какво говориш, човече? Къде е Бъкстед?
Объркан, ханджията поклати глава.
— Преподобният Бъкстед е на легло с болни гърди от шест месеца. Не, милорд, той не може да се занимава с никакви спешни дела сега. А сигурно още дълго време занапред.
Морлънд застина, долавяйки първите признаци на измамата.
— Ами ковачът? Ковач, който има подходящо мазе, където да се държат престъпници?
— Ковач ли? Че Дедхам няма ковач вече пета година. Откакто Такстън и двамата му сина се решиха и заминаха за Америка. Но защо…
Морлънд не дочака да чуе въпросите му. Всичко е било планирано, осъзна той, много внимателно нагласено, за да не бъде в Севъноукс, когато…
Изруга дълго и цветисто и изтича на улицата.
Но имаше ужасното предчувствие, че вече е прекалено късно.
Двамата не срещнаха никого на излизане от къщата, тъй като едва зазоряваше.
— Какво й е станало? — питаше Чеси разтревожено. — Пак ли някои от нейните кошмари?
Мъжът до нея я погледна косо.
— Значи ти е разказала за тях? Сигурно много държи на теб.
— Имаше нужда да поговори с някого, а аз просто се оказах подръка.
— Ясно. — Погледна я навъсено. — Не можеш ли да вървиш по-бързо.
Чеси прехапа устни, защото глезенът ужасно я болеше.
— Разбира се. Но къде е тя?
Нейният придружител я хвана за ръката и й помогна по стръмнината.
— В една стара овчарска колиба от другата страна на долината. Винаги е обичала старата мелница и поляната с лалета отпред. Очевидно е била разстроена и се е опитала да избяга. След това, в тъмното, е паднала… — Той въздъхна и я потупа по рамото. — Докторът е вече там, но… е по-добре да побързаме — довърши той сухо.
— И Джеръми ли е там?
— Джеръми ли? Разбира се. Той я откри.
— Горкото дете. — Чеси изтръпна, препъвайки се в оголен корен на дърво.
Морлънд я стисна по-здраво, принуждавайки я да бърза напред. В другия край на моравата се появи слуга. Морлънд внимателно го проследи с поглед, след което посочи с глава по посока на къщата.
В този момент Чеси се сепна. Някакъв недоловим плах глас дълбоко в нея й прошепна, че нещо не е наред. В същото време някои неща потвърждаваха и засилваха това усещане. Начинът, по който я бе погледнал, косо и безизразно. Начинът, по който ръката му стискаше нейната — силно и властно. Устните му — стиснати и безжизнени.
В следващия миг откъм къщата зад гърба им дочу вик.
— Чеси, недей!
Тя се извърна и се намръщи, когато видя баща й да тича по моравата.
— Татко? Защо…
Силни пръсти се впиха в ръката й. В следващия миг бе повлечена напред.
— Какво правиш? Защо…
И тогава прозрението я зашемети, сякаш в гърдите й се заби леден къс желязо.
— Ти… Ти не си Тони. — Тя преглътна, докато разбърканите парченца от мозайката се подреждаха в съзнанието й. — О, Божи, ти си другият. Ти си неговият…
— Брат-близнак — довърши той вместо нея. — Андрю Лангфорд, граф на Моруд. — Тъмнорусите вежди се вдигнаха нагоре. — Поздравления, скъпа моя. Чудех се кога най-после ще се досетиш. Не знам дали да съм поласкан или обиден, че ти трябваше толкова много време. Брат ми и аз доста си приличаме, това е вярно, но все пак… — Той сви рамене и грубо я придърпа по неравния терен.
Почти бяха в края на моравата. Пред тях, стръмно нагоре, се простираше гъстата, смълчана гора. Зад гърба си Чеси чу баща й да вика, а слугата, запъхтян, тичаше тежко след тях.
Чеси бързо разучи възвишението от лявата си страна, групата от върби с ниско висящи клони от дясно.
Да, мястото бе подходящо.
Тя се съсредоточи и регулира дишането си, подготвяйки се за нападение, когато мъжът до нея грубо се изсмя.
— Не се опитвай, скъпа. Дори не си го мисли. Защото Елспет и Джеръми наистина са в овчарската колиба. Готови са да последват скъпия Тони къде ли не. Но една думичка от мен и те ще… — Той сви рамене. — Е, да кажем, че няма да е приятна гледка.
