— Ти… Животно такова! Изрод! Това са твоите деца!
— Може би. Разбира се, със съпруга като моята никога не можех, да съм сигурен. — След това гласът му стана груб. — Побързай, да те вземат дяволите!
Изведнъж Чеси разбра защо е така припрян.
— Ти се страхуваш, нали… Страх те е, че той ще ни открие. — Тя се стегна и се опита да се отскубне. — Къде е той? Какво си направил?
— Загрижеността ти за Антъни е трогателна — отбеляза похитителят й студено. — Но в този момент скъпият ми брат броди по улиците на Дедхам, търсейки двамата мъже, които почти ви убиха вчера, на път за Севъноукс. — Той се изсмя зловещо. — Жалко, че няма да ги намери. Нито в Дедхам, нито другаде на тоя свят. Те вече не ми бяха нужни, след като се провалиха, разбираш ли?
Чеси усети ледени окови да се затягат около сърцето й. Какво още по-ужасно можеше да измисли това чудовище?
Стараеше се да запази спокойствие, да предвиди каква следваща лудост може да му хрумне.
Мъчеше се да не мисли за двете изплашени и безпомощни деца, държани някъде горе из хълмовете.
Направи го. Съсредоточи се ниско долу, към пъпа си, след това още по-надолу, покрай коленете и до самата земя под краката си.
И докато правеше това, усети как се изпълва със сила.
Когато пристигнаха в колибата, Чеси знаеше, че е готова.
Попаднаха на безжизненото тяло на Джеймс Камърън на няколко крачки навътре в гората. Веждите му бяха облени с кръв, изтекла наскоро, защото беше ярка и още несъсирена.
— О, не… — Морлънд се плъзна от Джупитър и потърси пулса.
Рейвънхърст скочи долу до него.
— Боже Господи, да не би…
— Още е жив, слава Богу. — Морлънд взе изцапаната с кръв глава на Камърън в скута си и се наведе ниско. — Чуваш ли ме, Джейми? Какво стана?
Белокосият мъж се раздвижи и леко простена. Миг след това отвори очи.
— Ти? Наистина ли си… — Очите му се преместиха върху Рейвънхърст. Доволен от видяното, той преглътна и направи нов опит да заговори. — Той дойде… Скоро след като вие тръгнахте. Трябва да я е подмамил.
Сърцето на Морлънд се сви. Усети гневът да се надига в него.
— Чеси?
Камърън кимна.
— Видях ги… Опитах се да извикам… След това онзи проклет слуга ме блъсна откъм гърба. Завърза останалите в къщата.
— Накъде я поведе? — Гласът на Морлънд бе твърд като кремъка на Съфък, проблясващ по тъмните хълмове.
— Някъде натам… Нагоре… — Камърън едва успя да посочи с ръка на север. — Не успях да видя добре…
Морлънд нежно отпусна главата на мъжа върху тревата.
— Помогни му да стигне до къщата, Дейн. Аз ще ги последвам.
— Кого? Извинявай, Тони, но нищо не разбирам. Кого точно ще последваш?
— Брат си. Проклетия си брат-близнак. Андрю е отвлякъл Чеси. — Изправи се на крака в момента, когато гласът на Камърън се надигна в гневен протест.
— Какво има, Джейми?
— Вни… внимавай, момчето ми. Той… — Възрастният мъж преглътна.
— Той какво?
— … ги държи. Не само Чеси. Той… взе и децата.
45.
Катереха се нагоре през гората, придвижвайки се по склоновете, където нямаше пътеки. Болката в глезена на Чеси вече бе постоянна, остра и пронизваща, но тя се опита да не й обръща внимание, а да се съсредоточи за предстоящата схватка.
Гората изтъня, а след това напълно изчезна. Зелените цветове отстъпиха на червените.
Долина с всички нюанси на червеното — алено, розово, цинобър и блестяща мед — изскочи пред тях. Изведнъж Чеси се озова пред долината с лалета, която Морлънд бе споменал вчера, докато пътуваха към Севъноукс. Само дето неговото обяснение не й бе дало никаква представа за огромните й размери.
Цветята растяха в безкрайни редици, като дребни танцьори, на които нито слънцето, нито вятърът влияеше.
До нея Андрю Морлънд настръхна.
— Още една от идеите на скъпия ми брат. Разбира се, в този район имаше лалета, донесени от фламандските заселници през седемнайсети век. Беше любимото занимание на майка ни, но Тони го доразви. Негова идея бе да ги разсади, да създаде нови сортове и да продава цветята в Лондон. Сега Севъноукс е вторият по големина снабдител след Линкълншър. Както всичко друго, до което се докосне, и това превърна в доходен бизнес.
Андрю злобно смачка ален цвят с тока на лъснатия ботуш.
— Това най-напред ще изравня със земята, след като умре.
Чеси се опита да се пребори с вълната от паника, която изпита при така хладнокръвно произнесената закана.
— Но защо? Защо искаш да го убиеш? Какво ти е направил?
— Направил ли? — Нейният похитител я изгледа свирепо и я дръпна толкова рязко, че тя трябваше да спре. — Направил ли? Съсипа живота ми, ето какво. Знаеш ли какво е да израснеш с огледален образ, да знаеш, че никога няма да направиш или кажеш нещо, което той също да не направи по някое време през живота си? Че той ще бъде по-добър от теб във всичко, с което се захване?
Вена под дясното око на Андрю започна бясно да пулсира.
— Да знаеш, че винаги ще бъде наоколо, следвайки те на всяка крачка, засенчвайки всеки твой успех? Във всичко — коне, лов, жени — все така беше. Колко го мразя за това!
Рязко разтърси глава. Погледът му отново се насочи към Чеси.
— А ти — започна той подигравателно. — Ти как се чувстваш, като знаеш, че съм те докосвал? Че откликна на моя допир? О, да, скъпа, усетих го. И възнамерявам да покажа на брат си, че това е нож с две остриета, че той никога не може да се отърве от мен.
Чеси се смрази от вулканичната ярост на този мъж. Изведнъж осъзна, че той е на ръба на пропаст и най-малкото нещо може да го тласне надолу и да го потопи в бездната на лудостта.
А точно в този момент имаше две деца, две невинни деца, някъде горе на хълма. Всеки момент те можеха да станат жертва на неговия гняв и лудост.
— Значи инцидентът с каретата е бил нагласен?
Андрю присви очи.
— И за това ли ти е разказал? Поласкан съм, че скъпият ми брат ме смята за толкова важен.
