Плащам.
— Да бе, защото освен че сте тъпи, ще сте и мъртви, нали? — попита Клауд. — А после ми се оплаквате, че не си обичате работата. Вие сте от онези, които се оплакват от
— Уф, мамка му! — изруга първият пилот.
— Слава на Бога и Карл Маркс — присъедини се към него вторият.
— Бас държа, че такова нещо се чува за първи път в човешката история на маса за покер — каза Клауд. — Трябва да се гордееш със себе си.
— О, гордея се — кимна пилотът. — Само не казвай на мама. Това ще разбие тексаското й сърце.
— Тайната ти ще бъде погребана с мен — успокои го Клауд.
— Лейтенант Клауд — намеси се Кюри. — Чакам вече цяла вечност.
— Прощавайте, лейтенант. Трябваше да приключа с едно ритуално унижаване. Сигурен съм, че ще ме разберете.
— Аз пък не съм — отвърна Кюри и кимна към Иаред. — Това е новобранецът, когото трябва да откарате в лагера Карсън. Предполагам, че вече сте получили заповедта и разрешителното.
— И аз предполагам — отвърна Клауд и постоя за миг неподвижно, докато правеше сверка със своя МозКом. — Да, тук е. Изглежда, че совалката ми вече е заредена и готова. Само да попълня летателния план и сме готови да разперим криле. — Погледна Иаред. — Ще носиш ли нещо друго освен себе си?
Иаред погледна Кюри и тя поклати глава.
— Не — отвърна той. — Само себе си. — Беше леко изненадан от звука на собствения си глас, който чуваше за първи път, и от това колко бавно се оформят думите. Още по-странно бе усещането за движение на езика в устата.
Клауд не пропусна да забележи кратката размяна на информация между Иаред и Кюри, но не каза нищо по въпроса. Вместо това посочи свободния стол.
— Сядай тук, друже. След минутка ще ти обърна внимание.
Иаред седна и отново погледна Кюри.
::Какво да правя сега?:: — попита.
::Лейтенант Клауд ще те откара със совалката на Феникс, в лагера Карсън, където ще се присъединиш към своите другари, които вече са започнали курса на подготовка. Напреднали са с няколко дена, но първите уроци са предназначени предимно за стабилизиране на психиката и интегриране в групата. Така че не си пропуснал нищо важно.::
::А ти къде ще бъдеш?::
::Аз ще остана тук. Къде според теб мога да отида?::
::Не зная:: — отвърна Иаред. — ::Страх ме е. Не познавам никой друг освен теб.::
::Успокой се:: — рече Кюри и Иаред изведнъж почувства емоциите, които извираха от нея. Неговият МозКом анализира усещането и подаде концепцията за „емпатия“. — ::След няколко часа ще бъдеш интегриран с твоите другари и тогава ще се почувстваш по-добре. Всичко ще започне да придобива смисъл.::
::Дано е така:: — отвърна Иаред, макар да се съмняваше.
::Сбогом, Иаред Дирак:: — добави Кюри с усмивка, обърна се и си тръгна. Иаред усещаше присъствието й в мозъка си още известно време, но после — сякаш Кюри изведнъж си бе спомнила за връзката и я бе изключила — то изчезна. Иаред установи, че преглежда отново периода на краткото им съвместно съществуване, и МозКомът разопакова концепцията за „памет“. Всичко това породи едно ново и непознато чувство, което МозКомът определи като „любопитство“.
— Ей, може ли да попитам нещо? — обърна се Клауд към Иаред, докато се спускаха към Феникс.
Иаред обмисли въпроса и най-вече неясния характер на неговия строеж, който позволяваше няколко интерпретации. В известен смисъл Клауд бе отговорил на своя въпрос, като го бе задал, което показваше, че е в състояние да отправя въпроси към Иаред. Но МозКомът на Иаред подсказа, че това не е най-вярната интерпретация на въпроса. Вероятно Клауд знаеше, че може да задава въпроси и че ако преди не е бил в състояние да го прави, вече е. Докато МозКомът на Иаред разархивираше и сортираше нови и нови интерпретации, той можеше само да се надява, че някой ден ще се научи бързо и правилно да открива смисъла на зададените му въпроси. Беше жив и в съзнание само от час, а животът вече му се струваше изморителен.
Претегли всички подходящи отговори и след период, който му се стори необичайно дълъг, но вероятно бе съвсем нормален за човека отсреща, подаде единствения отговор, който сметна за съответстващ на смисъла.
— Да.
— Ти си от Специалните части, нали?
— Да — отвърна Иаред.
— На колко си?
— Сега ли точно?
— Ами да.
МозКомът на Иаред го информира, че разполага с вътрешен хронометър, и той направи справка.
— На седемдесет и една.
Клауд се ококори.
— На седемдесет и една години? А бе, ти трябва да си най-старият боец от Специалните части.
— Не. Не на седемдесет и една години — поправи го Иаред. — На седемдесет и една минути.
— Без майтап? — Клауд отново се облещи.
Коментарът наложи ново разследване в информационната база на Иаред и той извлече най- подходящият отговор.
— Без майтап.
— Ама че странна работа!
— Защо? — попита Иаред.
Клауд отвори уста, затвори я и се втренчи в него.
— Не знам дали ще ти е интересно да го научиш — каза накрая, — но всеки нормален човек би сметнал най-малкото за странно да разговаря с някой, който е на възраст малко повече от един час. По дяволите, ти дори не си бил жив, когато започнахме покера! На твоята възраст дечицата още се учат да дишат и да серат.
Иаред направи справка със своя МозКом и призна:
— И аз още се уча.
Думите му накараха Клауд да издаде странен звук.
— За първи път чувам някой от вас да се шегува — рече той.
Иаред обмисли чутото и обясни:
— Аз не се шегувам. Точно това правя в момента.
— Надявам се, че говориш за дишането, не за другото.
— За дишането — потвърди Клауд.
— Слава Богу. Защото за миг си помислих, че съм открил боец от Специалните части с чувство за хумор.
— Съжалявам — рече Иаред.
— Няма за какво да съжаляваш, приятелче. Още не си станал и на два часа. Хората могат да изкарат и сто години, без да се научат да се шегуват. Една от бившите ми жени например не се засмя нито веднъж през целия ни съвместен период. Ти поне имаш извинение, че си новороден. Тя нямаше никакво.
Иаред помисли за миг.
— Може би не си бил смешен?
— Виждаш ли? — отвърна Клауд. — Пак се шегуваш. Сигурно защото си навършил седемдесет и една минути.
— Вече са седемдесет и три — поправи го Иаред.
