Призрачните бригади

— И как е досега?

— Кое как е досега?

— Ами това. — Клауд размаха ръце. — Животът. Вселената. Всичко останало.

— Самотно — избъбри Иаред.

— Брей. Не ти трябваше много време, за да го установиш.

— Защо смяташ, че войниците от Специалните части нямат чувство за хумор?

— Е, не съм твърдял, че е невъзможно — отвърна Клауд. — Просто никога не съм ставал свидетел на подобно събитие. Да вземем за пример твоята приятелка на станция Феникс. Русокосата госпожица Кюри. От една година се опитвам да я разсмея. Срещаме се всеки път, когато ми води някое хлапе като теб за транспорт до лагера Карсън. Но досега все удрям на камък. Реших, че причината трябва да е в нея, и си пробвах късмета с някои от предишните ти събратя по съдба. Също неуспешно.

— Може наистина да не си смешен — повтори тезата си Иаред.

— Ето, пак с твоите шегички. — Клауд смръщи вежди. — Мислих по този въпрос. Истината е, че успявам да разсмея доста хора, при това без да се напъвам. Обикновените войници нямат почти никакви контакти със Специалните части, но малцината, които ги познават, са на същото мнение. Според нас обяснението е, че се раждате възрастни, а на чувството за хумор му трябва време, за да се развие. Време и практика.

— Кажи ми някоя шега — подкани го Иаред.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Моля те. Бих искал да чуя една шега.

— Чакай тогава да измислим нещо подходящо. — Клауд потъна в кратко мълчание. — Добре, ето една. Само че дали имаш представа кой е Шерлок Холмс?

— Вече имам — отвърна Иаред след кратка справка.

— Ей, това, дето го направи току-що, си е малко страшничко. Но както и да е. Слушай. Шерлок Холмс и приятелчето му Уотсън решили да прекарат една нощ на открито. Ясно, нали? Та значи направили си лагер, опънали палатката, пийнали бутилка вино и си изпекли гъбки. Малките радости на живота. После си легнали. Късно през нощта Холмс се буди и събужда Уотсън. „Уотсън — казва му, — погледни към небето и ми кажи какво виждаш“. А Уотсън отвръща: „Виждам звезди“. „Хубаво де, какво ти подсказва това?“ — пита Холмс. Уотсън потъва в дълбоки разсъждения и започва да изрежда: че има милиони звезди, че ясното небе подсказва, че идният ден ще е хубав, че красотата на космоса е още едно доказателство за Божието всемогъщество… Когато приключва, се обръща към Холмс и го пита: „Холмс, на теб какво ти подсказва гледката на нощното небе?“ А Холмс отвръща: „Че някой мръсник ни е откраднал палатката!“

Клауд втренчи очаквателен поглед в Иаред и се намръщи, когато откри, че го гледа неразбиращо.

— Не я разбра, нали?

— Разбрах я — отвърна Иаред. — Но не е смешна. Някой наистина им е откраднал палатката.

Клауд продължи да го гледа и изведнъж се разсмя.

— Аз може да не съм смешен, но ти със сигурност си.

— Не се опитвам да бъда — призна Иаред.

— Тъкмо в това ти е чарът. Добре, навлизаме в атмосферата. Да забравим за малко размяната на шеги, защото трябва да се постарая да стигнем повърхността цели-целенички.

Клауд остави Иаред на тармаковата писта на лагерния космодрум и каза:

— Те знаят, че си тук. Някой сигурно вече идва да те вземе. Чакай кротко, докато се появи.

— Ще чакам — обеща Иаред. — Благодаря за транспорта и шегите.

— Няма защо. Май се справих успешно само с първото. — Клауд му подаде ръка, МозКомът на Иаред разархивира съответния протокол и той пъхна десницата си в тази на пилота. Двамата се здрависаха.

— Сега вече знаеш и да подаваш ръка — рече Клауд. — Ето, че научи нещо от мен. Желая ти успех, Дирак. Ако ми се случи да те карам обратно от лагера, ще ти кажа още няколко шеги.

— Ще се радвам.

— Щом е така, гледай и ти да научиш няколко дотогава. Защото няма само аз да върша цялата работа. Виж, някой идва. Предполагам, че е за теб. До скоро, Иаред. Пази се от рампата. — Клауд се шмугна през люка и се зае с предстартовата подготовка. Иаред отстъпи настрани.

::Иаред Дирак:: — рече приближаващият се.

::Да:: — отвърна Иаред.

::Аз съм Гейбриъл Брахе:: — продължи мъжът. — ::Инструкторът на вашата група. Последвай ме. Време е да се срещнеш с останалите, с които ще преминеш подготовката.:: — Брахе направи още няколко крачки към него, после, без да спира, се обърна и закрачи към лагера. Иаред го последва.

::Видях, че разговаряше пилота:: — рече Брахе, докато вървяха. — ::Какво обсъждахте?::

::Той се шегуваше с мен. Каза, че повечето войници от Специалните части нямали чувство за хумор.::

::Хората не знаят почти нищо за войниците от Специалните части:: — обясни Брахе. — ::Послушай ме, Дирак, вече не го прави. Само подхранваш предразсъдъците им. Разправят, че нямаме чувство за хумор, защото искат да ни обиждат. Намекват, че не сме истински хора като тях. Че сме като всички останали полуразумни създания, на които човечеството обича да се присмива. Лишени от чувства роботи, които будят усещането им за превъзходство. Друг път не им давай подобна възможност.::

Всичко това накара Иаред да се върне към разговора с Клауд. Кой знае защо обаче не му се струваше, че пилотът се е опитвал да се държи надменно с него, нито да изтъква превъзходството си. Но Иаред трябваше да признае, че е едва на няколко часа. Имаше много неща, които все още не разбираше. И въпреки това му се струваше, че представите му не съвпадат напълно с тези на Брахе. Затова реши да рискува с един въпрос.

::Войниците от Специалните части притежават ли чувство за хумор?::

::Разбира се, че притежаваме, Дирак:: — отвърна Брахе и го погледна през рамо. — ::Всяко човешко същество има чувство за хумор. Просто нашето е различно от тяхното. Кажи ми някоя от шегите на този твой пилот.::

::Ами добре:: — отвърна Иаред и разказа анекдота с Шерлок Холмс.

::Виждаш ли колко е глупаво?:: — бе коментарът на Гейбриъл. — ::Все едно Уотсън не може да се досети, че палатката е изчезнала. Това е проблемът с хумора на живородените. Винаги се основава на предположението, че някой е идиот. Няма нищо срамно в това, че не притежаваме подобно чувство за хумор.:: — Брахе излъчваше силно усещане за раздразнение и Иаред реши да не продължава разговора в тази насока. Вместо това попита:

::Тук всички ли са от Специалните части?::

::Точно така:: — потвърди Дирак. — ::Карсън е един от двата подготвителни лагера на Специалните части и единственият по рода си на Феникс. Обърни внимание, че лагерът е заобиколен от гора.:: — Дирак посочи покрайнините на лагера, където земната флора се бореше с местните растения за превъзходство. — ::Намираме се на повече от шестстотин километра от най-близкото селище.::

::Защо?:: — попита Иаред и си спомни коментара на Брахе за живородените. — ::Те ли се опитват да ни държат настрана от себе си?::

::Опитват се да държат другите настрана от нас:: — отвърна Брахе. — ::Нашето обучение няма нищо общо с това на живородените. Те само ще ни се пречкат, а и не разбират нищо от това, което става тук. Най-добре е да ни оставят на мира, за да правим каквото си знаем.::

::Казаха ми, че съм изостанал с подготовката:: — рече Иаред.

::Не с подготовката:: — поправи го Дирак. — ::С интегрирането. Подготовката ти започва още днес. Но интегрирането е по-важно. Не можеш да се обучаваш, ако не си интегриран.::

::Как ще се интегрирам?::

::Първо, ще се запознаеш с твоите другари:: — отвърна Брахе и спря пред вратата на неголямото казармено помещение. — ::Ето, че стигнахме. Казах им, че си тук, и те те чакат.:: — Отвори вратата и го въведе.

Помещението бе оскъдно мебелирано, както подобава на всяка казарма. Два реда от общо осем легла, подредени покрай двете стени. Между тях петнайсет мъже и жени, които седяха или стояха, вторачили погледи в Иаред. Той се стресна от внезапната проява на внимание и МозКомът разопакова концепцията за