Призрачните бригади

Иаред почувства, че умът му приема нова информация. Познанията попиваха бързо в съзнанието му, в началото хаотични, но веднага се намесваше МозКомът, сортираше ги, разпределяше ги на правилните места и ги свързваше с онова, което той бе научил за едничкия си ден живот. Само след броени секунди Иаред бе напълно запознат с военните разпоредби за строева подготовка. А заедно с това се появи ново и странно усещане, каквото не бе изпитвал досега — непринуденият им строй, в полукръг около Брахе, това, че едни стояха, други седяха, а някои се облягаха на стената, всичко това създаваше усещането за погрешност. За проява на неуважение. Пораждаше срам. След по-малко от трийсет секунди, без да произнесат и думичка, всички се бяха строили в четири редици и стояха мирно.

Брахе се усмихна.

::Вижте как се получи от първия път:: — каза им. — ::Свободно!:: — Те се отпуснаха. — ::Отлично!:: — похвали ги той. — ::Сигурно няма да повярвате, ако ви кажа колко време е необходимо на живородените, за да научат тези команди. Те преминават специална строева подготовка, дни наред, докато възприемат всички тези неща, които вие вече знаете.::

::Защо живородените не се обучават по нашия начин?:: — попита Алън Миликан.

::Защото не могат:: — обясни Брахе. — ::Мозъците им са стари, настроени на определен ритъм. Губят страшно много време, докато привикнат със своите МозКоми. Ако се опитам да им пратя строевата инструкция така, както я пратих на вас, ще блокират. Освен това те не могат да се интегрират — не могат да споделят информацията помежду си, както го правим всички ние в Специалните части. Те не са конструирани по този начин. Не са родени, за да го правят.::

::Ние сме по-съвършени от тях, но те са живородени войници:: — обади се Стивън Сиборг.

::Да:: — отвърна Брахе. — ::Специалните части са по-малко от един процент от личния състав на Колониалните отбранителни сили.::

::Щом сме толкова добри, защо сме толкова малко?:: — попита Сиборг.

::Защото живородените се боят от нас:: — рече Брахе.

::Какво?:: — Сиборг почти подскочи.

::Нямат ни доверие:: — продължи Брахе. — ::Отгледали са ни с едничката цел да защитаваме човечеството, но не вярват, че сме част от него. Конструирали са ни да сме съвършените войници, но се боят, че може да дадем дефект. Ето защо не ни смятат за пълноценни хора и ни възлагат задачи, които смятат, че съответстват на принизеното ни положение. Не ни вярват, защото не вярват на себе си.::

::Това е глупаво:: — рече Сиборг.

::По-скоро тъжно:: — обади се Сара Поулинг.

::И двете:: — заключи Брахе. — ::Разумът не е сред силните страни на хората.::

::Трудно е да се разбере защо мислят по този начин:: — рече Иаред.

::Прав си:: — каза Брахе. — ::Без да искаш, уцели един от болезнените въпроси на Специалните части. Живородените не ни вярват, а ние не можем да ги разберем. И тези неща не се оправят с времето. Ето аз например съм единайсетгодишен.:: — Групата бе завладяна от неочаквана силна изненада, никой от тях не можеше да си представи какво е да си толкова стар. — ::И кълна ви се, все още ми е трудно да ги разбера. Тяхното чувство за хумор, което наскоро обсъждах с Дирак, е само един от примерите. Ето защо, в добавка към умствената и физическа подготовка, обучението тук включва и курс по история и култура на живородените войници, с които ви предстои да се срещате, така че да можете да ги разбирате и да имате представа как те гледат на нас.::

::Това ми изглежда чиста загуба на време:: — оплака се Сиборг. — ::Щом живородените не ни вярват, защо трябва да ги защитаваме?::

::Защото това е целта на нашето съществуване…:: — отвърна Брахе.

::Не съм искал да се раждам:: — прекъсна го Сиборг.

::Ето, че сега разсъждаваш като живороден:: — продължи невъзмутимо Брахе. — ::Ние също сме хора. Когато воюваме за човечеството, воюваме за нас. Никой не е искал да се ражда, но вече сме родени и сме хора. Сражаваме се не само за другите, но и за нас самите. Ако не защитаваме човечеството, ще изчезнем заедно с него. Вселената, в която живеем, е безмилостна.::

Сиборг мълчеше, но продължаваше да излъчва раздразнение.

::Само това ли ще правим?:: — попита Иаред.

::Какво имаш предвид?:: — попита Брахе.

::Родени сме с тази цел:: — обясни Иаред. — ::Но можем да правим и други неща, нали?::

::И какво предлагаш?:: — попита Брахе.

::Ами не знам. Аз съм само на един ден. Има да уча още толкова много неща.:: — Това предизвика всеобщо забавление и усмивката на Брахе.

::Родени сме да правим това, но не сме роби:: — заговори той. — ::Имаме отреден период на служба. Десет години. След това, по желание, можем да се уволним. Да станем като останалите живородени и да отидем на някоя колония. Дори има една колония, която е предназначена за нас. Някои от нашите отиват там, други предпочитат да заживеят сред живородените. Но повечето остават в Специалните части. Като мен например.::

::Защо?:: — попита Иаред.

::Защото за това съм бил роден. Зная да правя само това. Всички вас ви бива за същото. Или поне ще ви бива, когато ви дойде времето. Така че да започваме.::

::Ние правим много неща по-бързо от живородените:: — говореше Сара Поулинг, докато си ядеше супата. — ::Но предполагам, че храненето не е едно от тях. Ако ядеш твърде бързо, ще се задавиш. Може да е смешно, но и да създаде неприятности.::

Иаред седеше срещу нея, на една от двете маси, отредени в столовата за Осмо тренировъчно отделение. Алън Миликан, който проявяваше интерес към разликите в обучението между живородените и Специалните части, бе научил, че първите се подготвят във взводове, а не в отделения, и че отделенията в Специалните части не са същите по големина като тези в Колониалните сили. Всичко, което бе узнал Миликан, мигновено се споделяше с останалите интегрирани. По такъв начин бе достатъчно само един от отделението да научи нещо и то мигновено ставаше достояние на всички други.

::Според мен дори ядем по-бързо от живородените:: — рече Иаред, докато си сърбаше супата.

::Защо смяташ така?:: — попита Поулинг.

Иаред сръбна още една лъжица.

— Защото ето какво ще се случи, ако се опитат да разговарят и да се хранят едновременно — каза, духна и от устата му се разхвърчаха пръски.

::Олеле!:: — възкликна Поулинг.

::Какво има?:: — попита Иаред.

Тя погледна наляво и надясно. Иаред също се озърна и установи, че всички в столовата го гледат. Със закъснение осъзна, че всички са го чули, когато бе проговорил на глас. Никой друг в столовата не бе произнесъл и думичка от началото на храненето. Всъщност последният път, когато бе чул нечий глас, бе на сбогуване с лейтенант Клауд. Тук не беше прието да се общува така.

::Извинявайте:: — каза той по общия канал. Останалите се наведоха над чиниите.

::Пак се направи на глупак:: — укори го Стивън Сиборг от другия край на масата.

::Но това беше само шега:: — оправда се Иаред.

::Да бе, само шега:: — подигра го Сиборг. — ::Идиот.::

::Защо се държиш грубо?:: — попита Иаред.

::Защо се държиш грубо?:: — подигра го отново Сиборг.

::Иаред може да е идиот, но поне не повтаря като папагал:: — намеси се Поулинг.

::Млъквай, Поулинг!:: — сряза я Сиборг. — ::Никой не ти иска мнението.::

Иаред понечи да отвърне, но изведнъж във въображението му изникна странна картина. Дребни клечащи в кръг човешки същества, които спореха за нещо с високи кресливи гласчета. Едно от тях започна да се подиграва на друго, като повтаряше думите му, както бе постъпил Сиборг.

::Кои са пък тези?:: — попита Сиборг. Поулинг също изглеждаше озадачена.

В главите им отекна гласът на Гейбриъл Брахе:

::Това са деца. Незрели човеци. Карат се за нещо. Ако се вгледате, ще видите, че са досущ като