разрешителното за пътуване и ще продължим играта на борда. И без това през повечето време ще фучим на автопилот. Държат ме на кораба просто да могат да докладват, че има жертви, ако катастрофирам.
— Нямам разрешително за пътуване — призна Иаред. — Но трябва на всяка цена да сляза на Феникс.
— От какъв зор? — учуди се Клауд.
— За да навестя един мъртъв роднина — обясни Иаред. — Скоро ще отпътувам.
Клауд се изкиска.
— Бас държа, че мъртвият роднина ще си е на мястото, когато се върнеш.
— Не се безпокоя за него. — Иаред посегна към колодата. — Ще позволиш ли? — Клауд я побутна към него и Иаред почна да размесва картите. — Лейтенант, виждам, че обичаш хазарта. — Спря да размесва картите и постави кол одата пред Клауд. — Сечи. — Клауд пресече кол одата на една трета от върха. — Вземаме по една карта. Ако моята е по-голяма, ме откарваш на Феникс, виждам когото трябва да видя и се прибирам, преди да си отлетял.
— А ако е моята, ще опитаме пак до три пъти — засмя се Клауд.
Иаред също се ухили.
— Няма да е справедливо, нали? Е, готов ли си? — Клауд кимна. — Тегли! — рече Иаред.
Клауд изтегли осмица купа, Иаред — шестица спатия.
— По дяволите! — изруга и побутна картите на Клауд.
— И кой е този мъртъв роднина? — поинтересува се лейтенантът.
— Малко е сложно…
— Вече наистина ме заинтригува.
— Клонинг на човека, чието съзнание съм създаден да приема.
— Прав си, че е сложно. Въобще не разбрах какво ми каза.
— Някой, който ми е като роден брат — обясни Иаред. — Но когото не познавам.
— Интересен живот водиш за човек, който няма и годинка.
— Зная — потвърди Иаред. — Но не съм виновен за това. — Той се надигна. — Довиждане, лейтенант.
— О, я стига! Дай ми минутка да си изпразня мехура и потегляме. Искам обаче да си затваряш устата, когато се качим на борда — остави на мен да приказвам. И помни: ако закъсаме, ти си носиш последствията.
— То си е ясно — въздъхна Иаред.
Да преминат през обслужващия персонал в хангара се оказа фасулена работа. Иаред вървеше до Клауд, който направи предстартова проверка и се консултира с неколцина техници от персонала по различни въпроси. Никой не обърна внимание на Иаред, възприеха го като безинтересна част от антуража на пилота. Само след трийсет минути совалката се отдалечаваше от хангара, а Иаред демонстрираше на Клауд, че всъщност може да е доста добър в губенето.
Когато кацнаха, Клауд слезе да разговаря с персонала на станцията.
— Ще им трябват три часа, за да я заредят и натоварят — каза, след като се върна. — Стига ли ти да отидеш, закъдето си се запътил, и да се прибереш навреме?
— Гробището е веднага след края на града.
— Значи би трябвало да се справиш. Как ще стигнеш там?
— Нямам представа — рече Иаред.
— Какво? — Клауд се опули.
Иаред сви рамене и призна:
— Въобще не вярвах, че ще ме вземеш. Не бях стигнал толкова надалече в планирането.
— Господ пази глупаците — разсмя се Клауд. — Хайде, тръгвай с мен. Да идем да навестим братчето ти.
Католическо гробище „Метари“ бе разположено в сърцето на един от най-старите квартали на Феникс- град още от времето, когато Феникс се бе наричал Нова Вирджиния, а Фениксград бил само Клинтън — преди атаките, разрушили първата колония и принудили хората да се прегрупират и да завладеят планетата отново. Най-старите гробове в гробището датираха още от онези ранни дни, когато Метари се състоял от два реда метални потънали в калта бараки, а гордите луизианци, които се заселили тук, претендирали, че са нещо като краен квартал на Клинтън.
Гробовете, към които се отправи Иаред, бяха в далечния край на гробището. Скромни надгробни плочи, три на брой, с по едно име и дата отдолу: Чарлз, Черил и Зоя Ботин.
— Божичко! — възкликна Клауд. — Цяло семейство.
— Не — отвърна Иаред и приклекна до първия гроб. — Не съвсем. Черил наистина лежи тук. Зоя е умряла много далече и тялото й е изгубено. А Чарлз въобще не е мъртъв. Тук е погребан някой друг. Клонинг, който е създал, за да изглежда, че се е самоубил. — Иаред докосна плочата. — Няма никакво семейство тук.
— Май ще взема да се поразходя — подметна Клауд.
— Недей. — Иаред вдигна глава. — Моля те, остани. След минутка привършвам и ще можем да си вървим. — Клауд кимна, но зарея поглед към хоризонта. Иаред насочи вниманието си към камъка.
Беше излъгал Клауд — този, когото би искал да види, не беше тук. Но кой знае защо му стана мъчно за безименния клонинг, който Ботин бе убил, за да изфабрикува собствената си смърт. В спомените му, или по- точно в спомените, които изплуваха от съзнанието на Ботин, нямаше почти нищо за клонинга — за него той бе само средство за постигане на целта, същество без личност. Цел, която, колкото и да се опитваше, Иаред не успяваше да си припомни. Освен това сега не беше време да се отдава на състрадание. Бе тук заради други. Можеше само да се надява, че клонингът така и не е дошъл в съзнание, когато това се е случило.
Съсредоточи се върху името Черил Ботин и почувства как го залива мътна, объркана вълна от емоции, отекваха далеч навътре в спомените му. Ботин несъмнено бе изпитвал силна привързаност към жена си, та дори думата „обич“ да бе малко пресилена в случая. Живели бяха заедно, защото и двамата бяха искали деца, бяха се разбирали и им беше било приятно да са съпрузи, въпреки че емоционалната връзка помежду им към края бе започнала да се изчерпва. На раздялата бе попречила взаимната обич към дъщеря им, опасенията, че разводът може да предизвика тежки сътресения в душата й.
От някакво тайно ъгълче в ума на Иаред внезапно и неочаквано изплува споменът за смъртта на Черил, за онова последно изкачване в планините — тя не беше отишла там сама, а с човек, когото Ботин бе подозирал за неин любовник. Но нямаше ревност, или поне Иаред не бе в състояние да я долови. И защо Ботин да ревнува, след като също бе имал връзка? И все пак Иаред почувства гнева, който бе изпитал Ботин на погребението — когато предполагаемият любовник се бе задържал прекалено дълго над гроба. Бе отнел от времето, което Ботин би искал да прекара с жена си. И Зоя с майка си.
Иаред докосна името й, изписано върху плочата. Зоя, която не беше тук. Спомените на Ботин отново изпълниха съзнанието му и той заплака.
На рамото му легна нечия ръка. Той вдигна глава и видя, че Клауд е застанал до него.
— Няма нищо — рече Клауд. — Всички губим хората, които обичаме.
Иаред кимна.
— Зная. И аз изгубих човека, когото обичах. Сара. Усещах всичко, което усещаше тя, и след това в душата ми остана празнина. Но тук е различно.
— Различно, защото става дума за дете.
— Дете, което никога не съм срещал — допълни Иаред. — Умряла е, преди аз да се родя. Не я познавам. Няма как да я познавам. И въпреки това тя е в мен. — Той опря пръсти в слепоочията си. — Тук имам всичко за нея. Помня, когато се роди. Помня първите й стъпки, първите й думи. Помня как я държах за ръка тук, докато погребвахме майка й. Помня последния път, когато я видях. Помня, когато ми съобщиха, че е мъртва. Всичко е тук,
— Никой не може да притежава чужди спомени — възрази Клауд. Личеше си, че го казва, за да успокои Иаред. — Просто не сме устроени така.
