заговорничил против човечеството. Но не смятаме, че това е твой проблем.
— Разбира се, че е мой проблем — възрази Иаред. — Защото аз искам да открия Ботин. Не само за да помогна този въпрос да бъде приключен, а и защото държа да го върна.
— Защо? — попита Кайнен.
— Защото искам да го разбера. Искам да узная какво кара някой да постъпи по този начин. Какво ги кара да станат предатели — допълни Иаред.
— Ще останеш изненадан, когато узнаеш колко малко е необходимо — рече Кайнен. — Понякога дори нещо толкова дребно като проява на доброта от страна на врага. — Кайнен извърна глава и Иаред си напомни, че и той е в сходно положение. — Лейтенант Уилсън — каза Кайнен, все още извърнал лице. — Ще ни оставите ли за минутка насаме с редник Дирак? — Уилсън повдигна вежди, но не каза нищо и напусна лабораторията. Кайнен отново погледна Иаред и каза: — Искам да ти се извиня, Иаред. И да те предупредя.
Иаред се усмихна неуверено.
— Кайнен, не е необходимо да ми се извиняваш за нищо.
— Не е така. Моят страх бе причината да се появиш на бял свят. Ако бях достатъчно силен да издържа на мъченията, на които ме подложи лейтенант Сейгън, сега щях да съм мъртъв, човечеството нямаше да знае за готвещата се срещу него война, нито че Чарлз Ботин е още жив. Ако бях по-силен, нямаше да има причина да бъдеш създаден и роден, нито да ти натресат съзнание, което изцяло превзе ума ти, за добро или лошо. Но аз съм слаб и исках да живея, дори ако последното означаваше да съм затворник и предател. Както казват вашите колонисти: „такава е моята карма, трябва сам да си нося кръста“. Но освен това, редник, съвсем непреднамерено, аз съгреших спрямо теб — продължи Кайнен. — Може да се каже, че съм съпричастен за ужасното зло, което ти сториха. Непростимо е да се раждат войници с изкуствени мозъци както правите вие в Специалните части. Но дваж по-отвратително е да създадат някой като теб, който да носи съзнанието на друг човек. Това е нарушение на изконното право да бъдеш самият себе си.
— Не е толкова лошо, колкото си мислиш — подхвърли замислено Иаред.
— О, напротив, много по-лошо е дори. Ние, рреите, сме духовни и принципни същества. Реагираме на света съобразно всичко, в което вярваме. Сред нещата, които поставяме на най-висок пиедестал, е свещеното право за самоопределение на личността — вярата, че на всеки трябва да бъде позволено да взема сам решенията в живота. Във всеки случай — той поклати глава — всеки ррей има право на това. И ние, като останалите раси, не се интересуваме от нуждите и правата на чуждоземците, особено когато са наши врагове. Въпреки това правото на избор има огромно значение. Също както и независимостта. Когато за пръв път дойде при мен и Уилсън, ние ти дадохме право да решиш дали искаш да продължиш нататък. Спомняш ли си? — Иаред кимна. — Трябва да ти призная, че тогава го направих не само заради теб, но и заради себе си. Тъй като аз бях причината да бъдеш роден без право на избор, мое морално задължение бе да ти го осигуря. И когато избра как да продължиш — тогава за пръв път почувствах, че греховете ми са опростени. Не всичките, разбира се. Все още трябва да нося бремето на моята карма. Но някои. И за това искам да ти благодаря, редник.
— Няма защо — рече Иаред.
— А сега, относно моето предупреждение. Лейтенант Сейгън ме подложи на изтезания малко след като й попаднах в ръцете и накрая аз се пречупих и й разказах почти всичко, което искаше да узнае за плановете за нападение срещу човечеството. Но за едно нещо я излъгах. Казах й, че никога не съм се срещал с Чарлз Ботин.
— Срещал ли си го?
— Да — потвърди Кайнен. — Веднъж, когато дойде да разговаря с мен и с други ррейски учени за строежа на МозКома и за това как може да го адаптираме към ррейските мозъци. Невероятен човек. Страстен във всичко, а ние, рреите, сме чувствителни към страстта. Всеотдаен, целеустремен. И ужасно сърдит. — Кайнен се наведе към него. — Редник, зная, че го обясняваш със смъртта на дъщеря му, и донякъде е така. Но има и други причини, които го карат да се държи така. Гибелта на малката може би е катализаторът, който е накарал една отдавна залегнала идея да изкристализира в съзнанието му, а после да подхранва чувствата му. Ето така е станал предател.
— И коя е тази идея? — попита Иаред.
— Не зная — призна Кайнен. — Най-лесно е да предположим, че става въпрос за отмъщение. Но аз съм се срещал с този човек. Жаждата за мъст не е в негов стил. И ти трябва да го знаеш по-добре от мен. Нали притежаваш неговия ум.
— Нямам представа — призна Иаред.
— Какво пък, с времето може би всичко ще излезе наяве. Искам само да те предупредя — каквато и да е причината, той й се е отдал всецяло, напълно и докрай. Твърде късно е да бъде разубеден. Опасността за теб е, че ако се срещнеш с него, можеш да му повярваш и да започнеш да му симпатизираш. В края на краищата ти си
— Какво трябва да направя? — попита Иаред.
— Помни кой си — отвърна Кайнен. — Помни, че си различен от него. Помни, че винаги имаш право на избор.
— Ще го запомня — обеща Иаред.
— Надявам се да е така — рече Кайнен. — Редник, желая ти късмет. Можеш да си вървиш. Когато излезеш, помоли Уилсън да се върне. — Кайнен му обърна гръб и тръбна към другия край на лабораторията.
Иаред излезе и каза на чакащия отвън Уилсън:
— Ако искаш, влизай.
— Добре — каза Уилсън. — Надявам се разговорът ви да е бил ползотворен.
— Беше — потвърди Иаред. — Той е интересен екземпляр.
— Може и така да се каже — съгласи се Уилсън. — Знаеш ли, Дирак, той изпитва своего рода бащински чувства към теб.
— Подразбрах нещо такова. И това ми харесва. Макар че не прилича на бащата, който бих очаквал.
Уилсън се засмя.
— Животът е пълен с изненади, Дирак. Къде отиваш сега?
— Мисля, че ще ида да се срещна с внучката на Кайнен — отвърна Иаред.
„Буревестник“ задейства мигнодвига си шест часа преди Иаред да се прибере на станция Феникс и се премести в системата на едно мътнооранжево слънце, което, гледано от Земята, но само с много мощен телескоп, щеше да се намира в съзвездието Пергел. Корабът пътуваше натам, за да прибере останките на колониалния влекач „Хенди“, чиято черна кутия, пратена на Феникс с аварийна мигносонда, подсказваше, че някой съзнателно е повредил двигателите.
Но от „Буревестник“ не остана нито черна кутия, нито нищо.
Лейтенант Клауд вдигна глава от пръснатата на масичката колода карти и се засмя.
— Брей, пак ли ти бе?
— Здрасти, лейтенант — отвърна Иаред. — Отдавна не сме се виждали.
— Не е по моя вина. Кисна тук през цялото време. Ти къде се изгуби?
— Ходих да спасявам човечеството. Знаеш как е.
— Мръсна работа, но все някой трябва да я върши — съгласи се Клауд. — Радвам се, че си ти, а не аз. — Пресегна се с крак и придърпа един празен стол. — Що не поседнеш? След петнайсет минути ще ме викат за предстартова подготовка за поредния снабдителен курс, но дотогава има достатъчно време да те бия на карти.
— Винаги печеля — отвърна Иаред.
— Пак почна с твоите шегички, а?
— Всъщност идвам при теб тъкмо заради полета — каза Иаред. — Надявах се да ме вземеш с теб.
— С най-голямо удоволствие — отвърна Клауд, докато размесваше картите. — Прехвърли ми
