Ние сме адаптирани към средата, която обитаваме.::
::Къде живеете?:: — попита Иаред.
Мартин размаха един от крайниците си и отвърна:
::Тук. Пригодени сме за живот в космоса. Издръжливи на вакуум тела. Фоточувствително покритие за осигуряване на енергия.:: — Мартин посочи долния си край. — ::А тук имаме един орган, помещаващ модифицирани водорасли, които доставят кислорода и органичните вещества, от които се нуждаем. Можем да изкараме на открито седмици, да шпионираме и саботираме обините и те дори няма да се досетят, че сме тук. Непрестанно търсят кораби на Колониалните сили. Бас държа, че са страшно объркани.::
::И има защо.::
::Добре, Строс ми съобщи, че можем да потегляме. Готови сме да те изтеглим на буксир. Дръж се.:: — Иаред почувства рязко дръпване и после леки вибрации: кабелът се бе развил докрай и вече теглеше колесницата към пръстена. Трите скали се държаха на равни разстояния от него, маневрираха с миниатюрните реактивни двигатели в крайниците си.
::Така ли сте били родени?:: — попита Иаред.
::Не и аз:: — отвърна Мартин. — ::Този тип тела са създадени само преди три години. Всичко е ново. Трябваха им доброволци, за да ги изпитат. Разликите са твърде големи, за да преминат веднага към прехвърляне на съзнанието. Необходимо беше първо да се уверим, че хората могат да се адаптират към подобен начин на живот, без да си изгубят разсъдъка. Това тяло е почти напълно затворена система. Получавам кислород, хранителни вещества и влага от водораслите, които се хранят от отходните ми продукти. Не ям, нито пия нищо, което приемат хората. Не пикая като вас. Не знаеш колко е странно да не правиш неща, с които си свикнал. Като например пикаенето — нямаш представа колко дълбоко е загнездено в мозъците ни. В началото непрестанно мислиш за това. Но е просто един от проблемите, които трябваше да преодолеят, преди да преминат към серийно производство.::
Мартин посочи другите два скални отломъка и продължи:
::Със Строс и Пол е различно, те са родени в тези тела. Чувстват се съвсем нормално в тях. Когато им разказвам какво е да хапнеш вкусен хамбургер или да се изсереш, ме гледат, сякаш ми хлопа дъската. А да им говоря за човешки секс ще е чиста загуба на време.::
::Че те правят ли секс?:: — ококори се Иаред.
::С нагона шега не бива, редник:: — отвърна Мартин. — ::Действа зле на всички разумни същества. Ами да, правим секс непрестанно. :: — Той посочи долната си страна. — ::Ето тук се отваря. Краищата на покривалото се слепват с тези на някой друг. Е, броят на позите, които можем да използваме, е малко ограничен спрямо тези при хората. Вашите тела са много по-гъвкави. Но от друга страна, можем да се чукаме в абсолютния вакуум. Което е страшно готино.::
::Хъм, обзалагам се, че сте прав:: — рече Иаред. Имаше чувството, че неусетно са навлезли в забранената за разговори територия.
::Но ние сме различен вид, няма никакво съмнение:: — продължаваше Мартин. — ::Дори наименованията ни са различни от тези в Специалните части. Носим имената на някогашни писатели фантасти, а не на учени. Така че, когато ме прехвърлиха в това тяло, се наложи да си сменя и името.::
::Смятате ли да се връщате?:: — попита Иаред. — ::В нормалното тяло.::
::Не:: — заяви Мартин. — ::Бях готов да го направя в началото. Но с времето свикнах. Сега за мен това е нормалното тяло. Това е моето бъдеще. Колониалните отбранителни сили ни създадоха по този начин, за да използват преимуществата ни срещу противника. Също както някога са създали Специалните части. И се получи. Ние сме тъмна материя. Можем да се промъкваме близо до корабите, а врагът ни смята за отломъци чак докато не залепим върху обшивката водородна мина. След това вече е късно да направят каквото и да било. Всъщност ние сме много повече. Първите хора,
::Стига да искате да приличате на костенурки:: — рече Иаред.
::И това е вярно:: — съгласи се все така жизнерадостно Мартин. — ::Знаеш ли, помежду си се наричаме гамеранци2.::
Иаред се обърка за миг, преди да си спомни вечерите в лагера Карсън, когато се бе забавлявал да гледа стари фантастични филми с десетократно ускорение.
::Като онова японско чудовище?:: — попита той.
::Позна.::
::И вие ли бълвате огън?::
::Питай обините.::
Колесницата навлезе сред пръстените.
Иаред видя мъртвеца още щом се промушиха през отвора в стената на станция Ковел.
Гамеранците бяха информирали Специалните части, че станция Ковел е запазена в по-голямата си част, но „запазена“ очевидно имаше друго значение за войници, пригодени да обитават в открития космос. Станция Ковел бе лишена от въздух, живот и гравитация, макар че някои електрически системи продължаваха да функционират благодарение на слънчевите колектори. Гамеранците познаваха станцията отлично, бяха идвали често тук, за да прехвърлят файлове и документи и да събират предмети, които не бяха унищожени или заграбени от обините. Единственото, което не докосваха, бяха мъртъвците — обините все още прескачаха до станцията от време на време и можеха да забележат, ако труповете изчезнат. Ето защо мъртъвците рееха вкочанените си тела из потъналата в мрак вътрешност.
Мъртвецът, когото видя Иаред, бе заклещен от хидравличната врата на коридора. Иаред предполагаше, че не е бил там, когато е била пробита дупката в стената, през която се промушиха: експлозивното разхерметизиране би трябвало да го изхвърли в космоса. Въпреки това попита и Мартин.
::Нов е:: — потвърди Мартин. — ::Поне за тази секция. Мъртъвците се местят доста често из станцията, заедно с всичко останало, разбира се. Този ли точно търсиш?::
Иаред се приближи до мъртвеца. Тялото му бе изсъхнало и смалено — влагата отдавна го бе напуснала. Беше изменен до неузнаваемост и Ботин едва ли би могъл да го познае, дори ако го бе виждал преди. Мъжът бе облечен с лабораторен комбинезон, Иаред погледна табелката на гърдите: „Уптал Чатърджи“. Типично име за колонист, вероятно с корени в Западната земна цивилизация.
::Не го познавам:: — рече Иаред.
::Да вървим нататък тогава:: — подкани го Мартин, улови се за перилата с двата си леви израстъка и се понесе по коридора. Иаред го последва, като спираше само за да заобикаля труповете. Зачуди се дали в някой тъмен ъгъл на станцията няма да се натъкне на Зоя Ботин.
„Едва ли — помисли си. — Така и не са открили тялото й. Както и телата на повечето колонисти, впрочем“.
::Стоп:: — нареди на Мартин.
::Какво има?:: — попита Мартин.
::Мъча се да си спомня нещо:: — отвърна Иаред, беше затворил очи. Когато вдигна клепачи, почувства, че съзнанието му се е избистрило и е по-съсредоточено. Освен това знаеше точно къде иска да отиде.
::Последвай ме:: — рече той.
Бяха проникнали в станцията през оръжейното крило. По-навътре бяха разположени лабораториите за навигационни и биомедицински изследвания, а в средата беше безтегловният изпитателен център. Иаред поведе Мартин навътре и по посока на часовниковата стрелка, спираше само когато се налагаше Мартин да отвори някоя блокирала хидравлична врата със специално пригоден за целта крик. Захранваните от слънчевите колектори коридорни лампи изпускаха бледо сияние, но и това бе повече от достатъчно за подсиленото зрение на Иаред.
::Насам:: — рече той. — ::Ето я моята лаборатория.::
Лабораторията бе изпълнена с мазилка и дупки от куршуми. Който и да бе нахлул тук, очевидно не бе
