— Сега вече доказа тезата си — отвърна Уилсън. — Но все пак признай, че количката е много сладка. Един мой приятел я направи, ще ти разкажа за него. Повечето мигнодвигатели изискват да излезеш в плоско пространство-време, преди да ги използваш. Трябва да си далече от планетите. Този не е толкова придирчив — може да използва точката на Лагранж.
Достатъчно е да разполагаме с планета с относително голяма луна, която да ни осигури до пет точки в околното пространство, където гравитацията е „плоска“, та този двигател да може да се задейства. Знаеш ли, ако учените поработят още малко върху това откритие, космическите пътешествия ще преживеят истинска революция.
— „Ако поработят още малко“? — Иаред го погледна. — Значи ще използвам нещо, което още не е изпробвано? Какви са рисковете?
— Рисковете ли? Проблемът е, че двигателят е ужасно чувствителен за масата на обекта, към който е прикачен — обясни Уилсън. — Прекалено много маса ще доведе до твърде голямо изкривяване на локалното пространство-време. И тогава мигнодвигът започва да прави странни неща.
— Като например?
— Като например да експлодира.
— Ако мислиш, че с това ме окуражаваш…
— Всъщност „експлозия“ не е най-точната дума — поправи се Уилсън. — Явлението е много по-странно и все още не подлежи на обяснение с нашите познания по физика.
— Я по-добре спри дотук — сряза го Иаред.
— Но ти няма от какво да се безпокоиш — продължи невъзмутимо Уилсън. — Нужни са поне пет тона маса, преди двигателят да започне да се държи непредсказуемо. Тъкмо по тази причина това нещо тук прилича на пустинно бъги. Сега е много под долната граница на критичната маса, тъй че ще се справиш.
— На теория — упорстваше Иаред.
— О, престани да се държиш като дете.
— Че аз дори нямам и годинка. Мога да се вдетинявам колкото си искам. Хайде, помогни ми да се напъхам вътре.
Иаред се настани на тясната седалка. Уилсън пристегна коланите, прибра пушката в багажното отделение отстрани и каза:
— Да направим проверка на системите.
Иаред активира своя МозКом и се свърза с „колесницата“, след това провери работните режими на мигнодвига и йонните двигатели. Показателите бяха в норма. Колесницата нямаше директни уреди за управление, контролираше се само чрез МозКома на Иаред.
— Всичко е наред — докладва той.
— Как е унитардът? — попита Уилсън.
— Ами добре. — Колесницата беше с открита кабина, унитардовият костюм на Иаред бе форматиран за вакуум, включително прозрачна качулка, която се спускаше отпред и закриваше лицето херметично. Импрегнираната с наноботи умна тъкан беше фоточувствителна и прехвърляше визуална и друга електромагнитна информация право в МозКома. Благодарение на това Иаред щеше да „вижда“ дори по- добре, когато очите му бъдеха закрити от качулката. На пояса му имаше рециклираща система, която при необходимост можеше да му осигури въздух за една седмица.
— В такъв случай можеш да потегляш — заяви Уилсън. — Координатите на полета са заложени предварително, също и тези за обратния. Достатъчно е да ги въведеш — останалото ще го свърши колесницата. Сцилард каза, че от другата страна ще те чака спасителен екип от Специалните части. Връзката ти е капитан Мартин. Той разполага с потвърждаваща парола, която да го идентифицира. Сцилард каза оттам нататък да изпълняваш каквото ти нареди. Разбрано?
— Разбрано — отвърна Иаред.
— Хубаво. Аз изчезвам. Започваме изпомпването на въздуха. Щом люкът се отвори, включи навигационната програма и тя поема работата.
— Разбрано — повтори Иаред.
— Успех, Иаред. — Уилсън го тупна по рамото. — Надявам се да откриеш нещо полезно. — Отдалечи се бавно, под звука на помпите, всмукващи въздуха в хангара. Иаред активира качулката и изчака визуалния сигнал от унитарда.
Свистенето на напускащия хангара въздух утихна — Иаред бе заобиколен от вакуум. Усети вибрациите на отварящия се люк, предавани през металната рамка на колесницата. Включи навигационната програма и колесницата се издигна над пода и излезе през люка. Във визуалното му поле с ярки черти бе обозначено трасето на предстоящия маршрут и крайната цел на няколко хиляди километра — позиция L4 между Феникс и нейната луна Бену, където в момента нямаше никакво материално тяло. Включиха се йонните двигатели и Иаред почувства нарастваща тежест, породена от ускорението.
Мигнодвигът се активира веднага щом колесницата прекоси точка L4. Всичко стана светкавично. Пред погледа на Иаред внезапно изникна огромна разклонена система от пръстени, само на километър над мястото, където се намираше — обрамчваха синя, подобна на Земята планета. Колесницата, която допреди миг се бе движила с невъобразима скорост, сякаш висеше неподвижно в пространството. Йонните двигатели се бяха изключили малко преди преминаване към мигнодвиг, а при прехода инерциалната енергия се губеше. Всъщност Иаред се радваше, че е така. Изпитваше съмнения в способността на немощните йонни двигатели да спрат малката летателна машина, преди да се озове сред пръстените и да се разбие в някоя назъбена скала.
::Редник Дирак:: — чу в мига, когато неговият МозКом установи контакт и прие верифициращия код.
::Да?::
::Говори капитан Мартин. Добре дошъл на Омага. Изчакай, идваме за теб.::
::Ако ми пратите координати, мога аз да дойда при вас.::
::Предпочитаме да не го правиш:: — рече Мартин. — ::Напоследък обините непрестанно сканират този участък. Най-добре да не привличаме вниманието им. Стой мирно.::
След около минута Иаред забеляза, че към него се приближават три скални отломъка.
::Виждам някакви скали да идват насам:: — съобщи той на Мартин. — ::Ще маневрирам, за да се отклоня от траекторията им.::
::Не го прави:: — предупреди го Мартин.
::Защо?::
::Защото мразя да гоня дивото:: — отвърна Мартин.
Иаред нареди на унитарда си да се фокусира върху приближаващите се скали и да даде максимално увеличение. Едва сега забеляза, че скалите имат крайници и че едната от тях тегли нещо, което прилича на буксирно въже. Скоро трите обекта доближиха колесницата и се разположиха в пространството около нея. Единият от тях застана непосредствено пред Иаред, докато другите два закачиха въжетата. Скалният отломък имаше приблизително човешки размери и полусферична форма и отблизо наподобяваше черупка на костенурка без отвор за главата. Четирите крайника, абсолютно симетрични, разполагаха с по две ставни съчленения и завършваха с плоски разширения със срещуположни израстъци. Долната част на скалата бе равна и покрита с петна, през средата й преминаваше черна линия, която подсказваше, че може да се отваря. Линия от петна имаше и в горния край и Иаред предположи, че това са фоточувствителни сензори.
::Не е каквото очакваше, нали, редник?:: — заговори скалата с гласа на Мартин.
::Съвсем не, сър:: — отвърна Иаред и направи кратък преглед на информационната база данни, касаеща разумните същества, които бяха настроени приятелски (или поне не проявяваха открита враждебност) спрямо хората, но не откри нищо, което дори отдалече да напомня за това същество. — ::Очаквах да ме посрещнат хора.::
::Ние
::Не ми приличате на хора:: — рече Иаред и веднага съжали за думите си.
::Разбира се, че не приличаме:: — съгласи се Мартин. — ::Защото не живеем в типична човешка среда.
