имал никакво намерение да запази онова, на което се бе натъкнал, а само да избие всичко живо. Върху масите и пода се виждаха тъмни петна от засъхнала кръв. Нямаше и следа от убитите.
„Джеръм Кос — припомни си Иаред. — Така се казваше асистентът ми. Роден в Гватемала, емигрирал в Щатите още като малък. Той реши проблема с буферното претоварване…“
::По дяволите!:: — изруга Иаред. Споменът за Джери Кос се рееше в главата му като птица, диреща суша, на която да кацне. Иаред оглеждаше стаята за компютри или системи за съхраняване на информация, но не откри нищо. — ::Вие ли отнесохте компютрите оттук?:: — обърна се към Мартин.
::Не и от това помещение. Компютрите и апаратурата в някои лаборатории бяха демонтирани, преди да пристигнем. Предполагам, че са ги взели обините.::
Иаред се приближи към бюрото на Ботин. Каквото и да бе имало върху него, отдавна бе отлетяло нанякъде. В чекмеджетата откри различни канцеларски принадлежности, папки и други не особено полезни неща. Докато затваряше чекмеджето с папките, забеляза, че в една от тях има листове. Отвори я и намери вътре рисунка, притежаваща повече ентусиазъм, отколкото прецизност и подписана „Зоя Ботин“.
„Рисуваше ми по една на седмица, в сряда, когато ходеше на уроци — припомни си Иаред. — Поставях новата на стената до бюрото, а старата прибирах в папка. Никога не ги изхвърлях“. Погледна корковата дъска над бюрото — по нея имаше забити карфици, но не и рисунка. Последната вероятно бе отлетяла, издухана от течението. Може би бе още в стаята и той едва се сдържа да не тръгне да я търси. Вместо това се оттласна от бюрото и се измъкна в коридора, преди Мартин да го попита накъде се е запътил. Знаеше, че ще го последва.
Служебните коридори на станция Ковел бяха аскетично мебелирани и стерилно почистени — жилищните отсеци се стараеха да са тяхната противоположност. Подът бе покрит с меки килими, макар и серийно производство. Подтикваха децата от кръжоците по рисуване да украсяват стените и върху тях се мъдреха слънца, котки и хълмове с цветя — напълно лишени от каквато и да било художествена стойност, освен ако не си родител на авторите им. Отломките по пода и нередките тъмни петна по стените потискаха иначе радостната атмосфера.
Като шеф на лаборатория и самотен баща с дете Ботин бе получил по-голяма квартира, което пак означаваше, че е непоносимо тясна, тъй като свободното жизнено пространство е един от основните дефицити на всяка космическа станция. Апартаментът на Ботин се разполагаше в дъното на коридор „К“ („К“ от „котка“ — стените бяха изрисувани с всякакви видове котаци), под номер 10. Вратата беше затворена, но не заключена. Иаред я побутна и пристъпи вътре.
Както навсякъде другаде, из стаята се рееха всякакви предмети. Едни от тях му бяха познати, други — не. Книга, подарък от приятел от колежа. Някаква снимка в рамка. Молив. Килим, който двамата с Черил си бяха купили по време на медения месец.
Спалнята беше компактна, стаичката на Зоя щеше да е тясна за всеки, прехвърлил петгодишна възраст. Мъничкото легълце бе поставено плътно до стената, така солидно прикрепено, че не бе помръднало при трусовете — дори матракът бе останал. Книжки с рисунки, играчки и плюшени животни се носеха из въздуха. Нещо привлече вниманието на Иаред и той протегна ръка.
Бабар и Слончето. Феникс бе колонизирана, преди Колониалният съюз да преустанови приемането на колонисти от богати страни, и имаше голяма френска популация, от която бе произлязъл и Ботин. Бабар бе популярен детски герой на Феникс, заедно с Астерикс, Тинтин и Глупчо — спомени от детски свят на една планета, толкова отдалечена от Феникс, че никой вече не се сещаше за нея. Зоя никога не бе виждала слон на живо — космическите пътешествия все още бяха голяма рядкост, — но се влюби в Бабар малко след като Черил й подари книжката за четвъртия й рожден ден. След смъртта на Черил Зоя обяви Бабар за свой любимец и си го носеше навсякъде.
Спомни си как Зоя избухна в неудържим плач, когато я остави в апартамента на Хелън Грийн, докато се готвеше да отпътува за Феникс, където го очакваха няколко седмици напрегнати изпитания в завършващия етап на работата. Вече бе изпуснал совалката, но все пак успя да я успокои накрая, като й обеща Селесте за нейния Бабар. Тя го целуна за сбогом и отиде в стаята на Кей Грийн, за да си играят. А той забрави за Бабар и Селесте до деня, в който трябваше да се върне на Омага и Ковел. Още се чудеше какво обяснение да измисли за това, че се прибира с празни ръце, когато някой го дръпна настрани и му съобщи, че станция Ковел е атакувана, че всички на базата и в колонията са избити и че дъщеря му, неговото любимо момиченце, е напуснала този свят изплашена и сама, далече от единствения човек, който някога я е обичал.
Иаред продължи да стиска Бабар… и бариерите между неговото съзнание и спомените на Ботин рухнаха и го заляха вълни от мъка и гняв, сякаш бяха негови собствени. Ето това беше. Това бе събитието, което го бе накарало да поеме пътя на предателството — смъртта на дъщеря му, неговата Зоя-сладост-моя, неговата единствена радост. Безпомощен да се изолира, Иаред бе подложен на стихията от бушуващи чувства, която бликаше от душата на Ботин — от болезнения ужас да бъдеш спохождан отново и отново от видения за последните мигове на твоето мъртво дете, от неутешимата болка да стоиш на мястото, където е стояла тя, от безумното и безсилно желание да направиш нещо повече, отколкото само да скърбиш.
Потокът спомени продължи да го залива и той изстена. Спомените се преследваха из съзнанието му, твърде бързо, за да ги види в тяхната цялост и завършеност, за да може да ги разбере, едва докосваха мислите му, докато очертаваха пътя, по който бе поел Ботин. Иаред нямаше спомен за първия контакт с обините, само усещането за освобождаване, сякаш вземането на това решение го бе отървало от непрестанното присъствие на болката и гнева — но видя как Ботин сключва сделка с чуждоземците, как обещава срещу безопасно убежище своите познания за МозКом и изследванията в областта на съзнанието.
Все още му убягваха подробностите от научните разработки на Ботин, за да ги разбере, необходимо бе да разполага със знания и подготовка, каквато нямаше. Това, което ги заместваше, бе споменът от емоционалния опит, удоволствието да планира своята мнима смърт и да подготвя бягството си, болката от раздялата със Зоя, желанието да напусне човешкия свят и да започне работата си на друго място, да подготви отмъщението си.
На места в този котел от усещания и емоции, подобно на скъпоценни камъни, проблясваха и солидни спомени — информация, която се повтаряше в необятното поле на паметта, неща, които си припомняше от повече от една случка. Дори тогава някои факти оставаха да се мержелеят отвъд познаваемата част на съзнанието — увереността, че Зоя е ключът към предателството на Ботин, без да знае точно защо се е завъртял този ключ; усещането, че отговорът му се изплъзва всеки път, когато се опита да посегне към него, примамлив и недосегаем.
Опита да се съсредоточи върху онези спомени, които стърчаха непоклатимо, масивни и достижими. Съзнанието му описа кръг около един от тях — непознато място, обитавано от създания, които не говореха човешки езици.
Иаред вече знаеше къде се намира Ботин.
Вратата на апартамента се отмести и влезе Мартин.
::Дирак, трябва да тръгваме. Варли съобщи, че обините идват насам. Вероятно са поставили в станцията сигнални устройства. Глупаво от моя страна да ги пропусна.::
::Дай ми само минутка:: — помоли Иаред.
::Не разполагаме с минута:: — възрази Мартин.
::Добре:: — въздъхна Иаред и тръгна. Взе Бабар обаче.
::Моментът не е най-подходящият да прибираш сувенири:: — укори го Мартин.
::Млъквай. Да побързаме.:: — Той се стрелна по коридора, без да се обръща, за да провери дали Мартин го следва.
Уптал Чатърджи бе там, където го бяха оставили. Новото бе само корпусът на чуждоземния кораб, който бе запречил отвора в стената.
::Има и други изходи:: — подхвърли Иаред на Мартин, докато двамата се спотайваха зад трупа. Корабът продължаваше да стои отвън, но не предприемаше нищо; изглежда, все още не ги бяха забелязали.
