Призрачните бригади

::Знам, че има:: — тросна се Мартин. — ::Въпросът е ще можем ли да се доберем до някой от тях, преди да пристигнат още от тези типове. С един от тях бихме могли да се справим. Станат ли повече, ще си имаме ядове.::

::Къде е твоят отряд?::

::Идват насам:: — информира го Мартин. — ::Стараем се да напускаме пръстените колкото се може по- рядко.::

::Чудесна идея, само моментът да беше друг.::

::Този кораб не ми е познат. Прилича на нов тип патрулен катер. Дори не зная дали има оръжия. Ако няма, вероятно бихме могли да го разрушим дори с нашите пушки.::

Иаред обмисли предложението. Изведнъж сграбчи трупа на Чатърджи и го тласна през пробойната в стената.

::Дотук добре:: — рече Мартин, втренчил поглед в отдалечаващия се труп.

Изведнъж корпусът на кораба изригна в огньове и трупът бе разкъсан от няколко откоса. Крайниците му се завъртяха в различни посоки. Проектилите продължаваха да удрят в стената около отвора. Някои проникваха вътре и рикошираха в отсрещния коридор.

Иаред бе споходен от странно усещане, сякаш някой ровичка в ума му. Патрулният кораб промени едва забележимо позицията си.

::Наведи се!:: — извика Иаред на Мартин, но кой знае защо, посланието му не стигна до адресата. Иаред заби пети в пода, сграбчи туловището на Мартин и го тласна настрани в мига, когато от кораба долетя нов залп, който профуча в опасна близост до мястото, където се намираха.

Отвън блесна яркооранжево сияние и изведнъж патрулният кораб се наклони рязко на една страна. Втора ракета озари мрака на космоса, заби се в търбуха на кораба и го разцепи на две. Кой знае защо, Иаред си помисли, че гамеранците наистина бълват огън.

::… настана голяма веселба:: — говореше Мартин. — ::Сега ще трябва да се крием поне седмица или две, докато обините тършуват наоколо за онзи, който им е разрушил кораба. Направи живота ми интересен, редник. Хайде да изчезваме. Момчетата изстреляха насам ново въже. Да се махаме, преди да са цъфнали нови приятелчета.:: — Мартин доближи отвора. Промуши се през него и се насочи към буксирното въже, което се рееше на пет метра от тях. Иаред го последва и се вкопчи във въжето, сякаш от него му зависеше животът. С другата ръка стискаше Бабар…

Минаха три дни, преди обините да се откажат да ги търсят.

— Добре дошъл — посрещна го Уилсън. — Това Бабар ли е?

— Същият — каза Иаред, настанен в седалката на колесницата и притиснал Бабар към себе си.

— Ще ми кажеш ли защо си го взел.

— Разбира се.

— Има ли нещо общо с Ботин?

— Има всичко общо с Ботин — рече Иаред. — Хари, зная защо е станал предател. Зная всичко.

10.

Ден преди Иаред да се върне на станция Феникс, гушнал в прегръдките си Бабар, корабът на Специалните части „Орел“ пристигна в системата Нагано, за да разследва сигнал за помощ, пратен по мигнокуриер от мините в Кобе. „Орел“ изчезна безследно.

Иаред трябваше да докладва на полковник Робинс. Вместо това подмина с решителна крачка кабинета на Робинс и нахлу в канцеларията на генерал Матсън, преди секретарят да успее да го спре. Матсън вдигна глава.

— Вземи — рече Иаред и тикна Бабар в ръцете на изненадания генерал. — Сега вече зная защо те фраснах, кучи сине.

Матсън сведе поглед към плюшеното животинче.

— Нека позная — отвърна той. — Това е на Зоя Ботин. А ти си възвърна паметта.

— Поне достатъчно от нея — рече Иаред. — Толкова, колкото да си обясня кой е виновен за смъртта й.

— Странно. — Матсън поклати глава и сложи Бабар на бюрото. — Все си мислех, че рреите или обините са виновни за смъртта й.

— Не се правете на глупак, генерале — заяви Иаред. Матсън повдигна вежди. — Вие сте наредили на Ботин да дойде тук. Той е помолил да вземе дъщеря си. Вие сте му отказали. Ботин оставя дъщеря си на станцията и тя загива. Той смята, че вие сте виновен.

— Също както и ти, очевидно — рече Матсън.

Иаред пренебрегна думите му.

— Защо не му позволихте да я вземе?

— Редник, аз не съм директор на детска градина — ядоса се Матсън. — Исках Ботин да се съсредоточи върху работата си. Жена му вече беше умряла. Кой щеше да се грижи за момичето? На Ковел имаше хора, които можеха да го правят, казах му да я остави там. Не съм предполагал, че ще изгубим станцията и колонията и че дъщеря му ще умре.

— На тази станция също има семейства на учени и работници — посочи Иаред. — Все щеше да се намери някой да я гледа. Молбата му е била напълно резонна, и вие го знаете. Така че искам да ми кажете — защо всъщност не му позволихте?

Повикан от секретаря, Робинс също се появи в кабинета. Матсън изглеждаше сконфузен.

— Чуй ме — заговори той. — Ботин притежаваше първокласен ум, но беше в депресия, откакто почина жена му. Особено след като я изгуби. Черил беше като попивателна за ексцентричните му изцепки, кил в неспокойното море. След като си отиде, той стана непредсказуем, най- вече когато се касаеше за дъщеря му. — Иаред отвори уста, но Матсън го спря с жест. — Не го виня за това, редник. Жена му умря, остави му малко момиче, за което да се грижи. И аз съм бил родител. Помня какво ми беше. Но всичко това му пречеше в работата, нарушаваше организацията му. Той бе стълб на проекта, с който се занимаваше. Тъкмо по тази причина го повиках тук за периода на изпитания. Исках да работи, без да се разсейва със странични неща. И се получи. Приключихме изпитанията по план и всичко вървеше толкова добре, че дадох предложение да го направят директор на неговата секция.

Беше поел обратно към Ковел, когато атакуваха станцията.

— Той смята, че сте му отказали, защото сте безсърдечен тиранин — заяви Иаред.

— Естествено е да си го мисли — съгласи се Матсън. — Съвсем типично за Ботин. Виж, двамата с него не се погаждахме особено. Такива са ни характерите. Той имаше огромно самочувствие и ако не беше такъв проклет гений, нямаше да го търпя. Дразнеше го фактът, че аз или хората ми непрестанно му надничахме през рамото. Дразнеше го, че все трябва да ни обяснява работата си. Най-вече го дразнеше това, че не ми пукаше за нищо, което го дразни. Не се учудвам, че ме е смятал за дребнав.

— А вие не сте, така ли?

— Не съм, разбира се — отвърна генералът и вдигна ръце, когато видя насмешливия поглед на Иаред. — Добре де. Виж сега. Сигурно и несходството в характерите ни е изиграло своята роля. Може би е трябвало да съм по-отстъпчив с него от време на време. Хубаво. Но от мен се искаше да го накарам да работи. В края на краищата аз го предложих за повишение тоя кучи син.

— Но той не ви е простил заради онова, което се случи със Зоя.

— Редник, да не мислиш, че съм искал смъртта на неговото момиченце? — озъби се Матсън. — Или че не си давам сметка, че ако се бях съгласил с молбата му, сега тя щеше да е жива? За Бога! Не мога да го виня, че ме мрази след всичко това. Не съм искал Зоя Ботин да умре и приемам, че нося поне известна доза отговорност за трагичната й гибел. Казах го на Ботин. Провери дали го имаш в спомените си.

Имаше го. Иаред видя как Матсън се приближава към него в лабораторията, как неловко поднася съболезнованията си и изразява съчувствие. Иаред си припомни колко го бяха подразнили купешките израз и, които сами крещяха, че Матсън е виновен за смъртта на неговата Зоя. Усети как в него се надига