Шестима бяха щурмовата група — задачата им бе да свалят капсулата на повърхността и да подсигурят район за приземяване на останалите от Втори взвод. Островът, на който бе Ботин, бе обрасъл с гъста тропическа растителност и това допълнително щеше да затрудни приземяването. Затова Сейгън бе избрала неголяма поляна на петнайсетина километра от научноизследователската станция.
::Поддържайте дистанция:: — предупреди ги тя. — ::Ще се прегрупираме, когато подминем района на височинните ветрове. Радиомълчание, докато не чуете друго нареждане от мен.::
Иаред се обърна така, че да гледа към планетата и да се любува на красотата й. МозКомът му, доловил нарастващото триене с атмосферата, го обгърна в защитен слой от наноботи, които се изнизаха от раницата и образуваха специална сферична обвивка, за да го опазят от покачващата се температура. В сферата не проникваше никаква светлина. Иаред бе увиснал насред малка тъмна лична вселена.
Оставен на собствените си мисли, той се върна към обините, тази изумителна и непреклонна раса, която Ботин бе избрал за своя. Един от първите записи за обините в архивите на Колониалния съюз бе от някакъв далечен момент, свързан със спора за планета, наречена от човешките заселници Казабланка. Обините ги бяха прокудили от повърхността най-безцеремонно, което бе наложило намесата на Колониалните отбранителни сили. Обините отказваха да се предадат, нито вземаха пленници. И спазваха докрай и неотменно всяко свое решение.
Вземеш ли много да им се пречкаш на пътя, решаваха, че е в техен интерес да те премахнат напълно. Алаите, конструирали диамантения купол в генералската столова на станция Феникс, не бяха първата раса, изтребена методично и до крак от обините, нито щяха да са последната.
За щастие, самите обини не бяха от най-напористите космически завоеватели. За времето, за което Колониалният съюз основаваше десет колонии, те успяваха да създадат една и въпреки че не се колебаеха да завладеят някоя колония, ако решаха, че ще им е от полза, рядко намираха изгода в новите колонии. Омага бе първата планета след Казабланка, която отнемаха от хората, и дори този случай не бе напълно показателен, тъй като в действителност я бяха получили от рреите, които я бяха взели от хората. Нежеланието на обините да разширяват излишно територията си караше Колониалния съюз да подозира, че зад всички тези атаки стои някой друг. Изглежда, след първоначалната еуфория рреите си бяха дали сметка, че не биха могли да задържат колонията срещу офанзивата на Съюза. Лукави и хитри, рреите знаеха кога да се откажат.
Другият интересен факт за обините, който караше Иаред да недоумява за техния странен съюз с рреите и енешанците, бе, че освен в случаите, когато им заставаш на пътя или се опитваш да им привлечеш вниманието, обините не изпитваха почти никакъв интерес към останалите разумни раси. Те не пращаха мисии и посланици, нито поддържаха официални връзки — доколкото бе известно на Колониалния съюз, обините никога не бяха обявявали война и не бяха подписвали мирни споразумения с друга раса. Разбираш, че си във война с тях, по това, че те стрелят по теб. Ако не си, просто не ти обръщат внимание. Обините не бяха ксенофоби, защото това би означавало, че мразят останалите разумни същества. В действителност тях просто не ги беше грижа. Толкова по-странно бе, че са в съюз, при това не с една, а с две раси, в общ фронт срещу Колониалните отбранителни сили.
Извън официалната информация — или по-точно липсата на такава — за връзките на обините с други раси имаше естествено и слухове, на които Колониалните сили не бяха склонни да се предоверяват, но не ги и пренебрегваха, заради широкото им разпространение сред останалите раси: според тези слухове обините не се били сдобили с разум по еволюционен път, а го получили наготово от друга раса. Колониалните сили отхвърлиха тези слухове, защото самата идея, че в една галактика на свирепа конкуренция някой би си направил труда и би похабил усилия, за да вдъхне искрица разум в главите на дялкащи камъни нискочели тъпанари, бе колкото нелепа, толкова и невъобразима. По-скоро на Колониалните сили бяха известни обратни случаи, при които полуразумни същества, на прага да прекрачат в границата на интелигентната вселена, са били изтребвани до крак само за да може да им бъде отнета изконната територия.
Ако обаче слуховете бяха верни, най-вероятният вдъхновител на обините трябваше да са консу, единствените същества в тази част на галактиката, които притежаваха достатъчно познания и технологични средства, за да се захванат с „вразумяване“ на цяла една раса, а също и философски мотив, тъй като, както бе добре известно, консу смятаха за своя мисия да извисяват всички останали разумни същества до състояние на съвършенство (тоест да ги изравнят със самите себе си). Проблемът с тази теория бе, че консуанските методи за сближаване със съвършенството обикновено включваха предизвикването на някоя нещастна раса да се бие с тях или насъскването на две раси една срещу друга, както бяха сторили например с хората и рреите при Битката за Корал. А дори и да създадяха разумна раса по изкуствен път, не беше изключено по-късно да я унищожат просто защото не отговаря не собствените им „възвишени“ представи за съвършенство. Всъщност тъкмо последното бе един от основните аргументи срещу идеята, че консу са създали разумни обини, тъй като обините не притежаваха почти никаква собствена култура, което само по себе си ги правеше уникални. Малкото ксенографски изследвания на тази раса, проведени от човешки и чуждоземни изследователи, стигаха до единното заключение, че ако се изключи техният беден и утилитарен език и определена степен на технически умения, обините не демонстрират какъвто и да било творчески заряд: никакви сведения за изкуство, достъпно за повечето разпространени в галактиката сетива, нито литература, религия или философия, поне такива, които да бъдат разпознати от ксенографите. Политическият живот бе в съвсем примитивен стадий, а липсата на обществена култура поставяше под съмнение твърдението, че са способни на общуване — нещо повече, дали въобще са способни на това? Иаред не беше специалист по консуанска култура, но все пак му се струваше малко вероятно същества, посветили се на търсене на съвършенството, да създадат раса, неспособна да прозре подобна идея. Ако обините бяха наистина изкуствено вразумени, това само потвърждаваше колко всемогъща е майката- природа, когато се захване с подобна задача.
Сферата от наноботи, която го заобикаляше, внезапно се разтвори. Той премигна, заслепен от ярката светлина, и се огледа да провери какво става с останалите членове на отряда. Почти веднага ги забеляза, маркирани върху зрителното му поле. Насочи се към капсулата. Сейгън вече го бе изпреварила. Иаред и останалите се групираха около нея, но не твърде близо, за да не си пречат, когато разтворят парашутите.
Иаред се ориентира към изследователската станция, която бе на няколко километра в южна посока, и настрои прозрачната лицева част на качулката на максимално увеличение, за да провери за подозрително раздвижване, което би могло да говори, че са ги засекли. Не забеляза нищо.
След броени секунди вече бяха на земята и с пъшкане и сумтене избутаха тежката капсула под дърветата и я покриха с клони и листа.
::Само да не забравим къде сме паркирали:: — пошегува се Сиборг.
::Тихо!:: — скастри го Сейгън: изглежда, бе съсредоточена върху някаква вътрешна информация. — ::Рентген се обади. Останалите се готвят да разпънат парашутите.:: — Преметна пушката през рамо. — ::Да вървим, преди да ни е сполетяла някоя неприятна изненада.::
Иаред изпита странно усещане — сякаш някой му ровичка в мозъка.
::О, по дяволите!:: — изруга той.
Сейгън се извърна и втренчи очи в него.
::Какво има?::
::Мисля, че загазихме — почна той и по средата на думата усети, че интеграцията с останалите членове на отряда е прекъсната внезапно и грубо. Изстена и се улови за главата, смазан от усещането, че неочаквано са го лишили от едно от най-важните му сетива. Останалите спецвойници бяха рухнали на тревата. Чуваха се вопли, мъчителни стенания, някои дори повръщаха. Иаред падна на колене, дишаше на пресекулки. Опита се да се изправи и се препъна в Сейгън, която също се бе свлякла на колене и изтриваше устата си от повърнатото. Улови я за ръката и се помъчи да я дръпне.
— Ставай — подкани я. — Трябва да се махнем оттук. Да се скрием някъде.
— Какво… — Сейгън се задави, плю и вдигна глава към него. — Какво става?
— Отрязаха ни — обясни Иаред. — Случвало ми се е и преди, когато бях на Ковел. Обините заглушават достъпа до МозКом.
— Но как? — попита Сейгън.
— Де да знаех.
Сейгън успя да се изправи и рече завалено:
