— Защо иначе ни оставиха живи?
— Значи ти си моето второ аз — бяха думите, с които Чарлз Ботин посрещна Иаред. — Странно, нали? Мислех, че съм по-висок.
Иаред не отговори. Веднага след като го докараха в станцията, го поставиха в кувьоз, завързаха го вътре и после го откараха по коридор с високи стени и сводест таван в нещо, което вероятно изпълняваше ролята на лаборатория, ако се съдеше по непознатата му апаратура. Оставиха го сам няколко часа, а накрая се появи и самият Ботин и го огледа внимателно, сякаш Иаред бе някакво рядко насекомо. Иаред се молеше Ботин да се наведе достатъчно, за да може да го прасне с глава. Но тази възможност така и не му се удаде.
— Това беше шега — подметна Ботин.
— Зная — отвърна Иаред. — Само че не ми е смешно.
— Е, сигурно защото съм изгубил тренинг — оплака се Ботин. — Не зная дали си забелязал, но обините не са много приказливи.
— Забелязах. — През цялото пътуване обините бяха мълчали. Единствените думи, които чу от тях, бяха „излизай“, когато пристигнаха, и „лягай“, след като го отведоха при кувьоза.
— Ако ще виниш някого за това, пиши го на сметката на консу — обясни Ботин. — Предполагам, че когато са ги замесвали, са забравили да капнат в разтвора капчица чувство за хумор. Много други неща, изглежда, също са забравили.
— Значи е вярно? — попита Иаред. — Че консу са вразумили обините?
— Наречи го така, щом искаш. Въпреки че думата „вразумявам“ предполага добри намерения от страна на „вразумяващия“, какъвто едва ли е случаят тук. Доколкото успях да разбера от обините, един ден консу се зачудили какво ли би се случило, ако се опитат да вдъхнат разум на някой вид. И значи дошли на Обинур, избрали едно всеядно по средата на хранителната верига и го дарили с разум. Разбираш ли, само за да видят какво ще последва.
— И какво е последвало?
— Продължителна и стремително нарастваща серия от непреднамерени последствия, ето какво, приятелю — рече Ботин. — Които, след доста време, днес довеждат до нашата малка среща в тази лаборатория. Понеже тя също е в пряка последователност от онзи момент.
— Не разбирам — рече Иаред.
— Естествено е да не разбираш. Не разполагаш с необходимата информация. Аз също не разполагах, преди да пристигна тук, тъй че ти знаеш само това, което ми е било известно тогава. Всъщност каква част от моето съзнание се е пробудила?
Иаред мълчеше.
— Достатъчно, предполагам — засмя се Ботин. — Виждам, че имаш същите интереси като моите. Забелязах как настръхна, когато заговорих за консу. Но може би е редно да започнем с по-простички неща. Като например: как се казваш? Малко е объркващо да разговарям с клонинг, към когото не зная как да се обърна.
— Иаред Дирак.
— Ах — въздъхна Ботин. — Колко типично за Специалните части. Случайно избрано малко име и фамилия на известен учен. Навремето правех някои научни разработки по поръчка на Специалните части — косвено, разбира се, защото твоите хора не обичат да работят с така наречените „живородени“. Нали така ги наричате?
— Да.
— Тъй. Та значи никак не обичате да се мешате с живородените. Този обичай с имената винаги ми се е струвал ужасно забавен. Списъкът с фамилиите всъщност е доста ограничен: няколкостотин имена, повечето на европейски класически учени. Да не говорим за малките имена! Иаред. Брад. Синтия. Джон. Джейн. — Той се изсмя презрително. — Все западноевропейски имена и нищо чудно, като се има предвид откъде се набират войниците в КОС и съответно и в Специалните части. И какво значение, питам? Защо да не се казваш например Юсуф ал Бируни — нали пак ще си ти? Не, списъкът с имена подсказва какви са били възгледите и представите за света на онези нещастници, които някога са го съставяли. Същите, които после са създали и теб. Не смяташ ли?
— Харесвам името си,
—
— Не — призна Иаред.
— Дирак предположил, че вакуумът всъщност представлява огромен океан от негативна енергия — продължи Ботин. — Невероятно красива идея. Всъщност някои от колегите му я оспорили, смятали я за нещо като поетична хипотеза. Може да е поетична, но едва ли са схванали смисъла й. Но такива са физиците. За тях поезията е тера инкогнита. Обините са отлични физици, но разбират от поезия колкото бройлерите. Със сигурност не биха възприели идеята на Дирак за океан от енергия. Как се чувстваш?
— Завързан — рече Иаред. — Пикае ми се.
— Ами пикай — отвърна Ботин. — Не се притеснявай. Кувьозът е снабден със система за почистване. Сигурен съм, че унитардовият ти костюм пропуска урина.
— Не и без да получи команда от моя МозКом — отвърна Иаред. Лишени от връзка с притежателя на костюма, осъществявана чрез МозКома, наноботите поддържаха само базови функции, като защита от удар, в случай че притежателят е изгубил съзнание или е в тежко състояние. Вторични способности, като тази да се изхвърля урина или пот, не се смятаха за толкова съществени.
— Уф — сети се Ботин, — ясно. Чакай, ще ти помогна. — Приближи се до някакъв непознат апарат върху една от лабораторните масички и натисна едно копче. И изведнъж непрогледната мъгла в главата на Иаред изчезна — неговият МозКом отново функционираше. Иаред забрави желанието си да се облекчи и направи отчаян опит да се свърже с Джейн Сейгън.
— Няма да се получи — подхвърли Ботин насмешливо. — Тук има излъчвател с достатъчно мощен сигнал, за да заглушава всичко на десет метра наоколо. Стига за пределите на лабораторията. Твоите приятели все още са с блокирани МозКоми. Не можеш да се свържеш с тях. С никого не можеш да се свържеш.
— МозКомът не може да се блокира — възрази Иаред. МозКомът предаваше чрез серия от множествени, повтарящи се и закодирани емисионни потоци, всеки от които действаше на постоянно меняща се честота, като следваше предварително създадена схема, уникална за връзката с останалите МозКоми. Практически невъзможно бе да се заглуши дори един от тези потоци, да се заглушат всичките пък бе направо нечувано.
Ботин се върна при антената и отново натисна копчето — и мъглата в ума на Иаред се върна.
— Та какво казваше? — попита Ботин. Иаред едва потисна желанието си да закрещи. Ботин изчака минута, после отново изключи антената и каза: — По принцип си прав. Зная го, защото съм отлично запознат с последните промени в комуникационната система на МозКома. Всъщност аз участвах в създаването им. Така е, не можеш да блокираш комуникационните потоци, освен ако не използваш достатъчно мощен източник, който обаче ще заглуши всички възможни емисии, включително и твоята. Но аз не заглушавам МозКома по този начин. Познат ли ти е идиомът „задна вратичка“? Това е възможност за лесен достъп, която всеки програмист или конструктор си оставя в сложна програма или конструкция, за да може лесно да прониква във вътрешността на онова, върху което работи, без да се налага да преминава по дългия път. Аз имах задна вратичка за МозКом, която се отваряше само по мой специален сигнал. Целта й бе да ми осигури възможност за проследяване на различни функции на МозКома във връзка с последните подобрения. Една от възможностите бе да изключвам комуникационната схема. Няма го в плановете и никой друг не знае, че може да бъде направено.
Ботин спря да говори и се наведе над него.
— Но
