— А ти откъде разбра за мен? — отвърна с въпрос Иаред, решил да премине в атака. — Откъде знаеше, че спомените ти ще изплуват в съзнанието ми?
— А, това е една доста интересна история. — Ботин поклати глава, май захапваше примамката. — Когато решихме да превърнем задната вратичка в средство за атака, направих така, че кодът за употребата на оръжие да е същият като този за задната врата, защото това бе най-простото решение. По такъв начин получихме възможност да извършваме функционална проверка на всеки засечен МозКом.
Изключително полезно нещо по най-различни причини и не на последно място, тъй като можехме да определим с какъв брой войници си имаме работа в даден определен момент. Освен това получавахме нещо като моментна снимка на съзнанието на всеки отделен войник. Което също имаше своите предимства. Ето ти например. Наскоро си бил на станция Ковел, нали? — Иаред не отговори. — О, я стига! — Ботин го погледна раздразнено. — Зная, че си бил там. Престани да се държиш, сякаш ти измъквам държавни тайни.
— Да — отвърна Иаред. — Бях на Ковел.
— Благодаря — засмя се Ботин. — Ние знаем, че на Омага има колониални войници, които от време на време се промъкват на станцията — монтирали сме специални устройства, които сканират за задната вратичка. Но те никога не се задействат. Каквото и да представляват тези ваши пратеници там, МозКомите им притежават различна конструкция от обичайната. — Ботин го наблюдаваше внимателно, за да проследи реакцията му, но Иаред запази спокойствие. Ботин продължи: —
— Те се опитаха да ме убият там.
— Съжалявам. Дори обините понякога се поддават на емоциите си. След онзи случай ги предупредих първо да сканират, а след това да стрелят.
— Благодаря — рече Иаред. — Голямо успокоение за моя боен другар, когото застреляха днес в главата.
— Сарказъм! — Ботин повдигна вежди. — Ето нещо, което си наследил от мен. Както ти казах, понякога се поддават на вълнението. Бях ги предупредил да са нащрек, особено след като един от войниците носи моето съзнание. Въпрос на време бе да се ориентираш по-бързо от останалите в обстановката. Мога да си представя на какви неща са те учили в Специалните части. И тъй, очаквахме, че ще се появите на повърхността и то по възможно най-незабележим начин. Ние също имаме свои способи за проследяване. Веднага щом първата група, заедно с теб, се приземи, ви изключихме МозКомите.
Иаред си спомни за онези, които нямаха късмет и изпопадаха на земята.
— Можеше да оставиш поне да се приземят всички, мръснико! А не да ги оставиш абсолютно беззащитни, след като си им блокирал мозъците!
— Не чак толкова беззащитни — възрази Ботин. — Вярно, че не можеха да използват оръжията си, но имаха ножове и бойни умения. Блокирането на МозКома кара повечето от вас да изпаднат в шок, но малка част все пак са способни да действат. Ти например, макар че по очевидни причини си по-подготвен от останалите. Щом притежаваш спомените ми, значи знаеш какво е да не си свързан с останалите непрекъснато. Както и да е, шестима на повърхността ми бяха напълно достатъчни. Всъщност се интересувах единствено от теб.
— И защо?
— Всяко нещо с времето си — успокои го Чарлз Ботин.
— Щом съм ти нужен само аз, какво смяташ да правиш с останалите?
— Бих могъл да ти кажа, но ще си помислиш, че си успял да отвлечеш разговора встрани от главния въпрос. — Ботин му се усмихна. — Искам да знам какво знаеш за мен, за моето аз и за моите планове.
— След като съм тук, вече знаеш, че ние знаем за теб — отвърна Иаред. — Тайната ти е разкрита.
— И нека само добавя, че съм ужасно впечатлен от постиженията ви. Смятах, че съм успял да прикрия следите си. Яд ме е само, че не форматирах онова запаметяващо устройство, където съхраних копието от съзнанието. Но разбираш ли, тогава бързах да изчезна. Което не е достатъчно извинение. Глупаво от моя страна.
— Не и от моята гледна точка.
— О, сигурен съм в това. Защото в противен случай сега нямаше да си тук. Удивен съм, че са успели да прехвърлят съзнанието обратно в мозък-носител. Дори аз не бях готов за подобно нещо, преди да замина. Кой се справи накрая?
— Хари Уилсън.
— Хари! — възкликна Ботин. — Чудесно момче. Не знаех, че е толкова умен. Разбира се, тогава аз вършех по-голямата част от работата. Но да се върнем на това, че Колониалните сили знаят за присъствието ми тук. Да, признавам, за мен е нежелан обрат. Освен това и интересна възможност, от която бих могъл да се възползвам, по един или друг начин. Но да не се отклоняваме от темата. Нека само ти припомня, че от отговорите ти ще зависи дали твоите другари от отряда ще живеят, или ще умрат. Ясен ли съм?
— Напълно — потвърди Иаред.
— Идеално. Сега да чуем какво знаеш за мен. Какво ти е известно например за моята работа?
— Запознат съм само в най-общи черти — отвърна Иаред. — Подробностите са ми смътни. Нямам достатъчно опит и познания, за да могат тези спомени да се разгърнат.
— Да, опитът и познанията са важни — потвърди Ботин. — Интересно. Това обяснява защо не си се сетил за задната вратичка. А как стои въпросът с политическите ми възгледи? Какво е мнението ми за Колониалния съюз и КОС?
— Предполагам, че не са ти особено мили.
— Да, доста точно предположение. Само че не говориш като някой, който ме познава от първа ръка, нито който е надзъртал в мислите ми.
— Така е — призна Иаред.
— Защото нямаш достатъчно опит и познания, нали? В края на краищата ти си само спецвойник. Учат ви да не подлагате на съмнение по-старшите. А как стои въпросът с моите лични преживявания?
— Помня някои неща — отвърна уклончиво Иаред.
— За това имам достатъчно опит.
— Значи знаеш за Зоя.
Сърцето на Иаред се сви.
— Да, зная за нея — рече пресипнало.
Ботин не пропусна да регистрира реакцията му.
— И ти скърбиш за нея, нали? — Наведе се над Иаред.
— Нали? Помниш какво почувствах, когато ми съобщиха за смъртта й.
— Помня.
— О, нещастни човече — прошепна Ботин. — Да изпитваш подобни чувства към дете, което дори не си познавал.
— Познавах я — възрази Иаред. — Чрез теб.
— Да, сигурно. — Ботин се върна при масичката. — Разочарован съм, Иаред. Приличаш достатъчно на мен, за да изгубя интерес към теб.
— Това означава ли, че ще пощадиш другарите ми?
— Поне засега — отвърна Ботин. — Ти се съгласи да ми сътрудничиш, а другарите ти са заобиколени от машини, които ще ги накълцат на котлети, ако посмеят да се доближат на три метра до тях. Така че не виждам причина да ги убием.
— А с мен какво ще стане?
— На теб, приятелю, ти предстои пълно и обстойно мозъчно сканиране. — Ботин шареше с очи по пулта пред себе си. — Нещо повече, възнамерявам да направя запис на съзнанието ти. Искам да го огледам възможно най-добре. Да видя до каква степен приличаш на мен. Изглежда, ти липсват доста подробности, а и да не забравяме, че в Специалните части са ти промили мозъка. Но за най-важните неща сме на едно и също мнение.
